Един ден, докато вървели към Витлеем, Мария и Йосиф стигнали до една река. Тази река не била нито особено широка, нито особено дълбока, но по това време на годината била ледено студена. Малкото магаренце бавно потопило единия си крак, за да опита водата, но бързо го извадило и повече за нищо на света не могли да го убедят да се приближи до нея. По тези места нямало мост, не се виждала и лодка. Какво щели да правят?
Йосиф започнал да вдига наметалото си, за да нагази в реката с Мария на рамене. Мария обаче не се зарадвала, че той се готвел да влезе в реката. Опасявала се, че водата може да го простуди, затова стъпила на края на брега, досами реката и тихо запяла:
Водни талази, водни талази,
спрете своя бяг, спрете и постойте!
Станете ни мост, станете ни брод,
помогнете ни да продължим своя път.
Отговорът на реката прозвучал като много нежен звън на камбани. Изведнъж тя спряла своя бяг и изваяла мост, прозрачен като стъкло, но толкова твърд, че не само Мария, но дори Йосиф и магаренцето могли да минат по него.
От този ден нататък водата замръзва и става на лед през зимата. Когато Мария носи детето през света, тя не ще среща пречки, а ще върви сигурно по своя път.