Когато Бог създал дърветата, им дал корени, за да се хванат здраво в земята, но също и клони, за да могат да докоснат небесата. Защото оттам са дошли и не бива нивга да забравят истинския си дом. Оттогава дърветата протягат клони към небето, поменуват своя Господар и Създател и като че ли навеки тихо се молят. Навремето борът се молел също като останалите дървета и с дългите си протегнати клони бил по-висок от всички тях. Но днес не е така и аз ще ви разкажа защо.
Отново станало така, че Мария и нейният съпруг Йосиф не могли да намерят подслон за през нощта, защото били далеч от всякакво населено място. Наложило се да пренощуват сред гора от високи и стройни борове. Опитали се да заспят, но вятърът и студът не им позволили. Завалял сняг, първо тихо, после все по-силно. Те се сгушили, колкото могли до стволовете на стройните дръвчета, но това не им помогнало много.
Майчиният дълг дал кураж на Мария, тя погалила с ръка ствола на най-близкото дърво и рекла: „Не бих искала да прекъсна тихата ти молитва към нашия Господар и Отец, но Бог е тръгнал да слиза на земята. Нося Неговия син до сърцето си и той има нужда от помощта ти.”
Мария едва била изрекла думите, когато дървото се разтреперило от корените до короната и бавно, бавно взело да навежда клоните си. Все по-ниско и по-ниско, докато не ги разперило като широк покрив. Въпреки че преди борът, както всички останали дървета, сменял зелените си иглички през есента, сега му изникнали нови, които никога да не падат. Така той дал на Мария и Йосиф подслона, от който се нуждаели през нощта.
Откакто борът проявил готовност да пожертва тихата си молитва в името на Святото семейство, той заслужил голяма почит. Наближи ли Коледа, същите клони, които се били поклонили с любеща симпатия на Мария и идващото Дете, заблестяват така, че той става най-великолепното дърво, даващо светлина на човеците и Бог.