По време на своето пътуване към Витлеем Мария и Йосиф стигнали до една гора. Те минали между високите стволове на изсъхнали и съсухрени дървета. Под тях били прораснали чворести и усукани ниски шубраци, които нямали листа, а само дълги и остри бодли. Щом пътниците приближили, бодлите се забили в тях и пробили дупки в дрехите им. Най-зле си изпатило магаренцето. Нали би ниско и тантуресто създание, което вървяло доста по-близо до земята от хората, бодлите така се впили в козината му, че то спряло и отказало да продължи по-нататък. Независимо колко го гълчали и умолявали Мария и Йосиф, то отказвало да помръдне. Когато Йосиф се опитал да го смушка с тоягата си, то само изревало „И-ааа”. Но кракът му не се и помръднал, все едно бил вкоренен в земята.
Йосиф в отчаянието си се обърнал от магаренцето към бодлите и гневно им изкрещял. Мария нежно положила ръка на рамото му и казала: „Скъпи мой Йосиф, недей да гълчиш бедните храсти. Няма как да нямат бодли. По тези места всичко е пресъхнало и съсухрено. Ако имаха достатъчно вода да утолят жаждата си, със сигурност щяха да създадат най-красивите рози. После вдигнала очи към небето и помолила Господ да се смили и изпрати животворна роса на клетите бодливи храсти, за да станат благородни и красиви, каквито винаги са копнели да бъдат.
Мария тъкмо била изрекла молитвата, когато почувствали нежна роса да пада от небето върху бодливите храсти. Корените радостно я всмукали и в тоз час всички бодли окапали на земята. На тяхно място разцъфтели най-красивите рози. Едни храсти се обкичили с червени рози, други – с бели. Имало и рози във всички нюанси на бледочервеното, розовото и жълтото. От всички тях се носел чуден аромат.
Мария и Йосиф благодарили за чудото и докато тя си откъсвала няколко розички, краката на магаренцето изведнъж се отлепили от земята и то припнало радостно по посока на Витлеем. Двамата се разсмели и го последвали толкова бързо, колкото ги носели краката.