Йосиф погледнал Мария с очи, пълни с любов. Той искал да даде всичко от себе си, за да направи живота й колкото се може по-радостен и удобен. Но Йосиф бил беден човек и не можел да дари Мария с красивите дрехи и бижута, с които богатите мъже дарявали жените си. Понякога тази мисъл го разяждала, макар че Мария никога не се оплаквала, че няма скъпоценности, с които да се накичи.
Дошло време да поемат към Витлеем. Всеки ден изживявали какво е да си беден. Понякога трябвало да стоят гладни, защото не можели да си купят нищо за ядене, а хората не винаги се смилявали да им дадат храна. Понякога дори им се налагало да спят вън на студа, защото никой не искал да отвори дома си за тях.
Йосиф не можел да разбере това. „Как може хората да се отнасят към Мария все едно, че е някоя просякиня?”, се питал той, чудейки се какво да продаде, за може да й купи нещо, което да я зарадва. Нямал нищо за продан, освен може би тоягата си, но кой щял да пожелае да я купи? Сам я бил издялкал от едно дърво в гората.
Една нощ, докато спели навън, на Йосиф му се явил сън. Сънувал мъж, който се приближил към него и леко го потупал по рамото, за да го събуди. Йосиф забелязал, че той бил облечен в дрехи на богаташ. Мъжът не се отнесъл непочтително към него, напротив, бил много приятелски настроен. Когато Йосиф попитал какво може да направи за него, странникът отвърнал: „Чух, че искаш да продадеш тоягата си. Бих искал да я купя.” Йосиф се протегнал за тоягата си и с изненада видял, че тя вече не била от дърво, а от най-фино изковано злато и сребро. Той я подал на странника, който казал: „Сега ще те възнаградя за нея.” Казвайки това, вдигнал дясната си ръка.
Изведнъж небето започнало да пее и звездните лъчи се превърнали в златни нишки. Мъжът хванал краищата им и ги намотал около тоягата така, че се образувало огромно кълбо. Тогава той протегнал нагоре лявата си ръка и знаете ли какво се случило? Сребърният полумесец се плъзнал надолу в ръката му и се превърнал в сребърна игла. Тогава странникът издърпал кълбото от нишки от тоягата и го подал, заедно с иглата на изумения Йосиф. „Ето възнаграждението ти”, рекъл той и едва издумал това, изчезнал.
Йосиф погледнал нишките от звездно злато и иглата от лунно сребро с благоговение и почуда, но не знаел що да стори с тях. Изведнъж обаче те започнали да мърдат в ръцете му. Златната нишка сама се пъхнала в ухото на сребърната игла, която започнала да бродира. Тя избродирала бляскави звезди върху тъмносиньото наметало на Мария. Когато кълбото свършило, наметалото било с толкова много звезди, колкото имало в нощносиньото небе! Сетне сребърната игла полетяла обратно към звездите и се превърнала отново в сребърна лунна лодка.
На заранта Йосиф се събудил изпълнен с радост. Какъв прекрасен сън! До себе си видял дървената тояга, която му се била сторила толкова различна през нощта. Сега била същата, както преди, но когато погледнал към тъмносиньото наметало на Мария, сърцето му запърхало от радост. Върху вехтото сукно греели хиляди звезди, избродирани със златна нишка. Мария също била възхитена, въпреки че казала: „О, скъпи, сега наметалото е прекалено величествено за мен.”
Ето как, въпреки бедността на Йосиф, на Мария й било дадено да носи красиво звездно наметало. Звездното наметало на Кралицата на небесата!