Зайчето подскачало весело из ливадите цяло лято. Дори се било научило да се премята през глава, защото това му доставяло голяма радост. Но когато дошла зимата и всичко се покрило в бяло, а слънцето греело все по-слабо, зайчето се приютило в своята дупка, подплатена с меки листа и стръкове трева. То се свило на кълбо, сгушило носле между лапичките си, и можело да си лежи и спи така, докато дочака отново пролетта. Само, когато гладът го нападал, излизало за кратко от топлата си дупка, за да се нахрани, а след това веднага се завръщало в нея.
Един ден зайчето сънувало как ангел дошъл при него, дръпнал го нежно за ушите, за да го събуди, и му заговорил. Събудило се малкото създание, отворило очи и се огледало. Ангелът от съня вече го нямало, но зайчето си спомнило думите му: „Двама клети странника са се загубили по пътя, защото всичко е покрито със сняг. Изтичай до тях, за да им помогнеш. С твоето добро обоняние лесно ще ги откриеш.” Така и направило. Припнало скокливото създание през заснежената ливада и скоро ги видяло – мъж и жена, с малко магаренце. Мъжът се опитвал да открие пътеката, но всичко било побеляло и нямало никаква следа.
Зайчето можело да подуши пушека от комините на къщите в близкото селце. Скокнало бързо към Мария и Йосиф, поздравило ги като застанало на задните си лапи и веднага се запътило към селото. Но щом се обърнало, видяло, че двете човешки същества дори не помръдвали от мястото си, а се били вторачили в него с почуда и изненада. Върнало се обратно при тях, поздравило ги отново, но този път направило едно от своите специални премятания през глава. Показал се малък стрък трева под снега и Мария и Йосиф разбрали, че трябва да го последват.
Зайчето заподскачало весело напред, докато пред тях не се появило селото, сгушено в долината. Тогава скокливото животинче спряло, застанало неподвижно и поклатило ушите си. Йосиф му благодарил от сърце и това му донесло голяма радост, но още по-щастливо станало, когато Мария се навела, погалила го и нежно изтупала снега от козината му. Тя много внимателно почистила зайчето – от глава до пети, но на върха на опашката му останало малко сняг, дори когато се върнало обратно в топлата си дупка.
Пролетта настъпила отново и снегът се стопил, но опашката на скокливкото си останала бяла. Оттогава, та до ден днешен, всички зайци са с бели опашки, за да ни напомнят за онова зайче, което в студената нощ превело Мария и Йосиф през снежното поле.