Когато Данаил излизал по улиците на Витлеем и засвирвал на малката си флейта, хората просто не можели да правят нищо друго, освен да го слушат и пълнят сърцата си с радост. При все това Данаил наистина бил за съжаление. Заради слабото си сърчице, откакто се бил родил, не можел да играе с другите деца. Освен това малко куцал с левия крак и бил сляп. Никога не бил виждал нито слънцето, нито небето, нито красивия ни свят. Но независимо от това, щом засвирел с флейтата си, а той не ходел никъде без нея, в мелодиите му нямало и капчица тъга. Данаил бил радостно дете и радостта му била заразителна.
Една зимна утрин, щом хората се пробудили, видели през прозорците си сива пелена. Цял Витлеем бил похлупен от тайнствена мъгла, през която нищо не се виждало ясно. Дори добре познатите улици и друмища изглеждали призрачни и нереални. Само едного не смутила мъглата и това бил Данаил. Тя не му попречила да излезе навън. Още повече, че в този ден нещо го теглело с извънмерна сила. В онези времена, разбира се, хората не празнували Рождество, но момчето изпитало същата радост, която изпитваме ние, щом Коледа приближи. Той взел флейтата си и неговият чуден слух го превел благополучно през градските порти. Той вървял, следвайки извивката на градските стени, докато стигнал до скалата, върху която най-много обичал да седи. После се свил в мъглата и засвирил с флейтата си „Ликувай, дъще Сионова!”. Вече не бил малкото сляпо момче – бил диригент на сватбен оркестър, който възпявал царския младоженец и неговата млада жена. Данаил свирил от все сърце, напълно забравяйки за мъглата, която се пластяла и усуквала около него, и която щяла да позволи на Мария и Йосиф да влязат през Източната порта незабелязано. Знамението да влязат в града не от другаде, а през високата порта, трябвало да се сбъдне.
Мария и Йосиф съвсем се изгубили в гъстата мъгла и се залутали насам-натам без да знаят къде са. Изведнъж игривият глас на флейтата стигнал до ушите им. „Ликувай, дъще Сионова!” Те застанали тихо и се вслушали в прекрасната мелодия. После тръгнали в посоката й, силно притеглени от нея. „Да не би да е ангел?”, зачудила се Мария, щом видяла да изплува от мъглата едно малко момче, което седяло на скалата с флейта на уста. Двамата застанали мълчаливо, слушайки. Когато мелодията свършила, Данаил се обърнал към тях и ги попитал: „Кои сте вие и какво търсите?”„Бедни пътници сме – отговорил Йосиф – и търсим начин да влезем във Витлеем.” „Бедни пътници?”, попитало удивено момчето и с интерес ги заразглеждало със слепите си очи. После продължило: „Стените на града са много близко, следвайте ги и ще стигнете до портата.” Мария и Йосиф наистина видели тъмната сянка на стената. Благодарили на момчето с флейтата и продължили пътя си, който ги отвел до високата порта. Малката порта, която била отворена специално за тях. В нея все още стоял сребристият ключ и те влезли във Витлеем.
Щом минали под арката й, мелодията на флейтата започнала малко по малко да заглъхва. Данаил продължавал да свири, давайки воля на радостта от великото чудо, което го било споходило. Около него засияла силна светлина. В светлината се появили две фигури, които водели едно дете. Малкото дете му махнало, за да ги последва. Да, като му дойде времето, щял да ги последва. Но сега трябва да надува флейтата така, че музиката му да отвее цялата мъгла и мрачина в света, да отвее цялата човешката слепота.