Автор: Кристин Натале
Художник: Наталия Ещенко
* * * * *
Когато Никола бил млад мъж, решил да прекоси морето и да иде в един голям град. Там имало много известна школа, в която можел да научи за земния и божествения свят. И така, Никола натоварил сандъка си на борда на един кораб. Щом корабът отплавал, той слязъл в малката си каюта и се отдал на размишления. Бил така потънал в мислите си, че дори не забелязал как малко след като напуснали залива, над морето се извила силна буря. По обяд забарабанил проливен дъжд. Надвечер вълните станали толкова огромни, стихията толкова страховита, че дори капитанът загубил надежда. Моряците се лутали ужасени и безпомощни. Едни плачели, други се молели. Със сигурност корабът скоро щял да се разцепи на две, а те да потънат в морето. Капитанът извикал на Никола: „Какво правиш долу? Не виждаш ли, че краят ни е наближил?“
„Така ли? Сега ще разберем“ – отвърнал Никола. Качил се на палубата и коленичил в молитва. Призовал всички моряците да коленичат до него на люлеещата се палуба. Капитанът отново му креснал: „Човече, късно е за молитва!“
„Никога не е късно за молитва!“, извисил глас сред бучащия ураган Никола.
Докато молели Бог за помощ, изведнъж дъждът започнал да намалява и вятърът да отслабва. Вълните постепенно утихвали и не след дълго облаците се разкъсали. На небосклона пламнало заревото на залеза. Корабът благополучно влязъл в пристанището. Всички благодарили на Никола и обещали винаги да помнят на какво ги е научил. И до ден днешен моряци от различни краища на света дялкат малки корабчета от дърво и ги окачват в църквите в чест на добрия Никола, когато се върнат живи и здрави от плаване.
А Никола пристигнал благополучно в школата, където получил обширни познания за човека и Бога. Когато приключил с учението, се върнал в своя град и станал свещеник. Свещеникът е човек, който се грижи за много хора в името на Бог. Той говорел на съгражданите си за доброто и за небесния свят, и всячески им помагал. Давал храна на гладните и лекове на болните. През зимата носел дърва на бедните вдовици. Събирал топли дрехи от тези, които имали в повече и ги дарявал на тези, които нямали. Самият той бил от доста заможно семейство и подпомагал хората с това, от което се нуждаели.
Никола бил толкова усърден и милостив свещеник, че го направили епископ. Епископът е водач и учител на свещениците и хората, населяващи обширен район. В онези времена епископите имали специално облекло, за да могат хората да ги разпознават. Епископ Никола носел златна митра, бяла роба и дълга червена мантия. Носел дълъг, заоблен на върха, жезъл, който наподобявал овчарска гега. Често на раменете му висяла тежка торба с дарове за хората, които посещавал. А на мантията му били ушити огромни джобове, които пълнел с портокали и други лакомства за децата, които срещал по пътя си. Най-много от всичко епископ Никола обичал децата. Като че винаги знаел всичко за тях – дали са били добри и мили, или не.
* * * * *
Един ден епископ Никола срещнал малко момиченце. То седяло на прага на дома си, подпряло брадичка с ръце. Изглеждало много самотно. Епископ Никола познавал детето и добре знаел, че причината за неговата самота е в самото него. Било себично и не споделяло с никого своите играчки. Ако някога раздавали нещо вкусно за ядене, детето хленчело и се тръшкало, докато не получело най-голямото парче. Цупело се и отказвало да играе с другите, ако не му позволявали да побеждава. Прищявките му омръзнали на другите деца и те започнали да го отбягват. Момиченцето много страдало, но инатът му пречел да се промени.
На епископ Никола му било мъчно за детето, но знаел, че ако то не се промени, животът му ще прилича на тъмна стая без светлинка и радост. Бръкнал в джоба на широката си мантия и извадил един голям, кръгъл и бляскав портокал. Подал го на момиченцето и щом то докоснало плода, казал:
„Този портокал блести като едно малко слънце. Щом слънцето засияе на небосклона, то грее за всички, нали? И топли всекиго по равно, ни йота повече, ни йота по-малко. Затова всеки обича слънцето и се изпълва с радост, когато го зърне. Ти също можеш да бъдеш като слънцето. Дай обичта си на всички и ще усетиш как сърцата им се пълнят с обич. Този блестящ портокал ще ти напомня какво е да споделяш доброто с останалите. Той е сладък като топлото слънце и любовта.“
Малкото момиче погледнало добрите очи на епископа и поело портокала от ръцете му. То вече не се чувствало мрачно и самотно. Усетило се светло и щастливо. Щом изяло сладкия портокал, разбрало колко е сладко да споделяш. Взело любимата си кукла и я подарило на съседското момиченце. Съседчето повило куклата в едно от кукленските си одеялца. Децата започнали да си играят и така се улисали, че момиченцето не усетило как дошло време да го извикат. С радост се прибрало за вечеря, а по време на десерта дало част от своя сладкиш на братчето си. Не спирало да се смее, когато братчето писукало от удоволствие. Не след дълго си спечелило много добри приятели и всички го наричали „Слънчице“.
* * * * *
Момичето и вълкът
Сега ще ви разкажа една малко тъжна история. Щеше да е още по-тъжна, ако не беше история за епископ Никола.
Много, много отдавна в града на епископа имало едно изключително палаво момиченце. То било красиво и умно, но доста непослушно. Живеело със своята майка, която много го обичала и работела неуморно, за да има детето всичко, от което се нуждае. Но то не показвало никаква признателност – нито се вслушвало в думите й, нито правело това, което го помолела. Ако тя му кажела да стане рано сутринта, то се обръщало и отново заспивало. А щом се стъмвало и идвало време за сън, то изтичвало на градския площад. Често събаряло вечерята си на пода и искало нещо, което нямали у дома.
Накрая майката се отказала да поучава детето, само се молела да не бъде застигнато от болест или друга опасност. Най-важното било никога, никога да не напуска градските стени и да излиза само в гората. Там гъмжало от диви животни, а момиченцето било твърде малко, за да може да се защити.
Разбира се, един ден на момичето му хрумнало да иде в гората. Тръгнало надолу по улицата и завило надясно след градската порта. После продължило по широкия път, докато не кривнало по малката пътечка, водеща към гората… Било толкова забавно да береш диви цветя и да тичаш подир горските животинки. Денят започнал да преваля, а детето се лутало все по-дълбоко в тъмните дебри на горската пустош.Внезапно спряло. На пътеката, точно срещу него, стоял огромен сив вълк! Той бил много по-едър от момичето. С кръвожадния си поглед и дългите оголени зъби, вълкът изглеждал освирепял от глад.Той наистина бил невероятно прегладнял и вече бил решил каква ще е вечерята му.
Момиченцето нито имало къде да избяга, нито било по-бързо от вълка. Май това бил краят. Но изведнъж, макар да не разбрало как, зад него се появил епископ Никола! Той минал пред момичето и погледнал с твърд поглед вълка. Епископът вдигнал високо жезъла в дясната си ръка, звярът свил опашка между краката си и потънал в дивия лес.
Без дума да продума епископът хванал момиченцето за ръка и го извел от гората. После влезли през градската порта, тръгнали нагоре по улицата и стигнали до прага на къщата, където чакала разтревожената му майка.Епископ Никола бръкнал в джоба си и извадил блестящ златен орех.
„Знаеш ли какво можеше да ти се случи днес?“, попитал той малкото момиче.
„Да“, отговорило то.
„Никога не забравяй този ден. Ще ти дам този златен орех за спомен. Щом го погледнеш, ще си спомняш как си се спасила от смъртта.“
„Ще го помня“ – обещало момичето, поемайки златния орех в шепата си.
Тогава епископ Никола тръгнал, а то влязло вътре при майка си. След този ден животът на майка й вече не бил труден, както преди. Момиченцето вършело всичко, за което било помолено от нея и винаги й помагало. Девойката пораснала и станала така мила и добра, че когато след дълги години отишла да живее с ангелите, всеки който носел спомена за нея казвал, че тя е била ангел на земята.
* * * * *
Превод: Надежда Костова