Автор: Жизела Т. О‘Нийл
Художник: Наталия Ещенко
Пътят на човешкия живот протича през два основни етапа. В началото, преди да достигнем етапа на зрелостта, ние сме в етапа на получаването – родителите, учителите и обществото ни даряват с грижите си. После идва етапът, когато ние самите сме призовани да дадем своя принос за другите и за обществото. Това е етапът на порастването, на зрелостта.
Помислете за необятната надежда, с която малките деца очакват своя рожден ден, както и другите празници, на които им подаряваме подаръци. Помислете какво е да се чувстваш център на света! В началото си човешкият живот наистина е едно непрекъснато получаване. По-късно рождените дни вече не са онова, което са били преди и често могат да останат незабелязани от другите хора. Дългът встъпва във владение, измествайки очакванията.
Да получаваш е толкова естествено, но да даваш трябва да се научиш сам. Макар и двете да са във взаимодействие, между тях има ярка разделителна линия. Тя най-често се появява някъде между романтичния и семейния живот, между студентските години и започването на работа. Всички ние трябва да я прекрачим. Тази важна крачка, може да е както възпрепятствана, така и улеснена, в зависимост от възпитанието и образованието, което сме получили.
Днес има много проблеми. Често сме свидетели как процесът на порастване, в смисъл на прекрачване на тази граница, се забавя. Проявява се в неспособността за обвързване с други хора или с работата си. Безотговорността се шири лавинообразно, както можем да съдим по симптомите на деня – растящ брой разводи, изоставени деца, ужасяващи условия в домовете за възрастни хора, нехайни работници и служители, липса на трудова етика, корупция, незаконно забогатяване. Манталитетът „Това не е моя работа“ е срещан навсякъде. Този егоцентризъм е характерен за малките деца, но е неоправдан за възрастните, защото създава социални злини, които сеят нещастие в живота на хората.
Изглежда прекрачването на границата е било много по-лесно в миналото, когато все още са работели механизмите за налагане на социалната доктрина. Предписанията за „добро социално поведение“ били строго съблюдавани във възпитанието. „Да се държиш като дама“, “ да бъдеш джентълмен“ са били ясно дефинирани норми, които автоматично предопределяли линията на социално поведение. Хората са се обличали по определен начин, говорели са по определен начин и маниерите им са били обусловени от порядките на социалната класа. От всичко това днес не е останала и следа, то вече не е част от системата на възпитание. Успоредно с това започва да отслабва дисциплината при отглеждането на децата.
Възпитанието вече не се формира отвън, но не се формира и отвътре. Как иначе бихме си обяснили симптомите, които показват нашите аморфни тийнейджъри, сляпо следващи нравите и вкусовете на връстниците си, копирайки видяното наоколо, техните безформени индивидуалности без идеали и без собствена посока? Фактът, че подражанието, а не собственият поглед е така очебийно сред тийнейджърите, поставя въпроса за тяхното възпитание. Обърнато ли е било дължимото внимание на подражаването в най-ранната детска възраст, когато детето учи именно чрез подражание? На какво са подражавали у дома като малки?
Разлистваме страниците на една тъжна глава от съвременното възпитание. Старите норми са отпаднали. Днешните майки все по-често нямат инстинкт за истинските нужди на децата си. Няма традиции, на които можеш да се облегнеш, само паяжината на несигурността. В най-добрия случай – безнадеждно неприложими теории за това как да се отнасяш с дето си „като с личност“. Достатъчно е да посетите едно модерно семейство, да наблюдавате семейната вечеря и ще разберете всичко.
„Какво искаш да правиш?“, „Какво ти се яде?“ – тези въпроси и множеството им вариации съпътстват живота на малкото дете. Колкото и добронамерени да са те, постоянното обгрижване на детските желания действа като отрова за детската душа. То открехва вратата на едно ненавременно осъзнаване от детето на това какво му харесва и какво не му харесва, какво иска и какво не. Проправя пътя на внушението, че тези неща са от голяма важност както за него, така и за другите. До такава степен, че това става интегрална част от речника му – от отговорите му по време на хранене, обличане, лягане, по време на игра, преди и след училище. Детето става плячка на моментните си капризи – сега искам да правя това, сега пък не искам да го правя! Това създава спънки в социалното му поведение и се появяват проблеми с дисциплината, пораждащи нерадостни перспективи занапред.
Когато едно малко дете казва какво харесва и какво не харесва, това може да звучи сладко и забавно, но в дългосрочен план отглежда най-лошата форма на егоизъм, себелюбие и слепота за нуждите на другите или изискванията на ситуацията. Също така ограничава интересите му само до това, което извира импулсивно от собствената му душа. Може да реши, че не му се правят неща, които трябва да бъдат направени, повличайки недисциплинираност във всички посоки.
Последствията от това възпитание, което поставя в центъра детето, истински избуяват със събуждането на способността за критическо мислене по време на пубертета и през бурните години на юношеството. Тогава те се проявяват като мрачни настроения, арогантност, критичност, отхвърляне, безотговорност, груб егоизъм, вършене на неща просто за удоволствие, дори като вандализъм и разрушителни действия. По-мекият им образ е нагласата да се приемат непрекъснато нещата за даденост – някой да прави нещо за младежите, да им дава, без те да изпитват уважение и дори без осъзнаване на усилието, цената, труда, начините, които това е коствало на приносителя.
* * *
Но какво може да се направи? Какво би трябвало да се направи? След като формирането от външната среда е станало отживелица (въпреки че поне малко любезност и добри нрави не бива да бъдат изоставяни), можем ли с нещо да подпомогнем детето, за да се развие, когато дойде време, в зряла и отговорна личност? И как можем да го постигнем?
Нека да използваме една аналогия – всеки градинар знае, че за да се радва на цветове и плодове, трябва отрано внимателно да се погрижи да подготви почвата, да посее семената, да обгрижва израстващото растение. Корените, стъблата и листата се нуждаят от много грижовност, ако искаш да видиш цветове. Възможно е да има нужда от подрязване, отстраняване на вредители и плевене.
Възпитанието, както градинарството, е жизнен процес, който изисква време и грижи. Както растението, детето минава през няколко фази на развитие и възпитателят (родител или учител) може да бъде оприличен на градинар – той просто няма се радва на реколта, ако проявява небрежност. Градинарят не може да направи от розата лилия, но със сигурност може, ако има подходящи знания, да се погрижи за розовия храст така, че той да разцъфти. По същия начин и възпитателят може да помогне на детето да развие човешките си качества, които обаче ако не получат подходяща грижа, може да изпитат съдбата на розов храст, който цъфти рядко или никога.
В момента говорим за възпитание на моралния живот, не за интелектуално обучение. Нужно е да го разгледаме в три различни периода – ранно детство (0-7 г.), ранна училищна възраст (7-14 г.) и юношество (14-21 г.). Тези периоди се отнасят към развитието на детето така, както коренът, стъблото с листата и цветове се отнасят към развиващото се растение.
Ако целта е отговорност, вътрешна дисциплина, готовност да дадеш своя дан за общото и накрая да имаш посока и смисъл на живота, почвата за този цъфтеж трябва да бъде подготвена още в най-ранните години на детето.
Отговорността израства от любовта, която от своя страна израства от благодарността. Рудолф Щайнер е говорил за тази взаимовръзка в лекция, посветена на образованието и изнесена в Холандия през 1924 г.(Rudolf Steiner, Human Values in Education. Ten lectures given in Arnheim, Holland, July 1924. Lecture Six. Rudolf Steiner Press, London, 1971.). Той обръща внимание на трите душевни качества, които трябва да бъдат отгледани по време на трите фази на детството – благодарност в най-ранната детска възраст, любов като добродетел на ранните училищни години и отговорност като издънка от предните две качества във фазата на юношеството.
Дори в началото тази концепция да звучи изумително, тя става очевидна за хората, които работят с деца и които принципно размишляват за живота. Нима не са благодарността и признателността майчината почва, в която по-късно израства любовта? И после, нали истинската обич, а не моментните увлечения водят към поривите за ответност, помощ, към желанието да дадеш своя принос? Така е в живота, така е и при възпитанието на детето.
В ранните години на детето, когато му се дава толкова много и то получава всичко даром, не е ли благодарността един естествен отговор? Щастливо е детето, което може да се научи отрано да притихва в признателност, когато семейството благодари за храната на масата, щастливо е детето, на което преди заспиване му показват звездното небе и луната, които ще бдят за сладкия му и спокоен сън. Щастливо е детето, насърчавано да казва молитва в леглото, благодарейки за да всичко добро, което му се е случило през деня. Щастливо е детето, което може да благодари на слънцето за топлината и на дъжда, валящ напоително. Щастливо е детето, когато живее в семейна атмосфера, пропита с благодарност и признателност към труда и ежедневните грижи на майката и бащата и което може да подражава на тези жестове и този език на благодарност. Така то би се научило отрано да обръща взор към източника на многобройните блага и дарове, които приема в живота си, вместо да се съсредоточава върху собствените си желания.
В цитираната по-горе лекция Рудолф Щайнер обобщава нуждата на детето да изпитва благодарност:
„Защо детето прави това или онова преди да стане на седем? Защото иска да подражава. Иска да прави това, което вижда в своя най-близък кръг. Но това, което прави, трябва да е свързано с живота, детето трябва да е водено към действия, свързани с живата действителност. Можем много да помогнем това да се случи, ако привикнем детето да изпитва благодарност към нещата, които получава от обкръжението си. Благодарността е базисна добродетел във възрастта между раждането и смяната на млечните зъби. Ако едно дете усети, че хората около него изпитват благодарност към всичко, което идва към тях отвън – ако детето, срещайки се със света и изпитвайки нужда да му подражава, види жестовете на благодарност у близките си, можем да кажем, че е постигнато много в посока на изграждане на правилния, моралния начин на мислене. Благодарността е добродетел, която се ражда през първите седем години от човешкия живот, тя принадлежи на този период“ (стр. 125)
Има моменти, когато човек се среща със загубата и самотата – това се случва във всеки човешки живот. Тогава трябва да се научим, както казва една народна мъдрост, да броим благословиите си. Това означава да намерим утеха като сами заменим самосъжалението с чувство за благодарност към даровете на живота, които остават. Колко по-богат, по-щастлив и по-пълнокръвен би могъл да бъде животът на нашите деца, вместо обедняващото себично потъване в себе си. Само ние, родителите и учителите,трябва да се опитаме да им създадем навик за цял живот да бъдат благодарни за благословиите, които им поднася живота и които иначе биха останали незабелязани и неоценени.
* * *
Насърчаването на чувството за благодарност не бива да секва със започване на училищния период, но колкото по-готово става детето да напусне малката си семейна среда и да пристъпи прага на училищното общество,толкова по-ясно на преден план излиза една нова сила. Това е новата сила за учене и тя измества досегашното учене чрез подражание. „Прави това, което правя“ постепенно започва да се измества от „обичай, както обичам и аз“. Любовта към учението и любовта към учителите започва да разширява кръгозора на детето (Но тук трябва да поясним, че преждевременното започване на училище, преди детето да е готово и да копнее за него, неминуемо ще задуши любовта му към учението). И отново, щастливо е едно дете, ако може да учи от любящи и ентусиазирани учители в атмосфера на човешка топлота и симпатия. Щастливо е , ако има учители с отворени сърца за красотата и чудесата на природата, за човешките успехи, битки и възможности, изобразени първо в митовете, а после в историческите хроники. Ако може да се вълнува заедно с героите, легендарни или исторически, да благоговее пред техния кураж и техните победи над злото, ако може да се отъждествява с добрите сили, които вземат надмощие и да изпитва ненавист към подлите постъпки. Щастлив е ученик, който откликва разгорещено, със силно възмущение и гняв на несправедливостите и разрушенията, които среща както в историята, така и вървейки по собствения си път. Той в бъдеще няма да толерира разрушителните сили и безотговорността, защото дълбоко в душата си е посял морални чувства.
Тук е мястото да споменем за едно широко разпространено сред децата явление – безразборното гледане на телевизия. В много детски предавания нещастията и разрушителните деяния са представени за смешни и се възприемат като едно занимателно забавление. В светлината на по-горе казаното по време на тези предавания детето живее в един неморален климат, неговите ценности се объркват, чувствата му закоравяват, ответните му реакции се парализират. Ако един родител не може да види колко вредно влияе гледането на телевизия върху моралното развитие на едно все още толкова поддаващо се на влияние уязвимо дете, трябва да е сляп.
Как обаче да постъпим в случай, че детето показва склонност към недобри постъпки и остава равнодушно към доброто и злото, на което му е все едно и като че ли сърдечните му сили са пасивни? Любов не се преподава директно. В цитираната лекция Рудолф Щайнер предлага следното:
„Ако осъзнаем, че добрите стъпки не привличат детето, нито пък лошите събуждат неговото неодобрение… нашето познание за човешката природа ще ни възпре от мисълта: на детето му липсва познание за това що е добро и що е зло, трябва да му обясня и да го науча! Това не е възможно. Нещата биха се оправили по естествен начин, един вид от само себе си, ако възпитаме детето в благодарност. Ето защо е толкова важно да разберем ролята, която играе благодарността в хода на формиране морала на човека.“ (стр. 126)
Любовта израства от благодарността. Чувството за отговорност, подобно на разцъфтяването в предходните периоди, узрява през юношеството. Макар някои деца да показват това качество по-рано, те са изключение. Това, разбира се, не означава, че преди да узрее отговорността им, не бива да бъдат насърчавани да помагат, а само да им се прислужва – напротив!
Децата обожават да вземат участие. Дори едва проходилите искат да са около мама, копнеят да имитират нейните действия. Ако тя не откликне, а ги отстрани, започва да подготвя почвата на бъдещото им нежелание да участват в общото начинание. Родителите сами посяват бедите, в които по-късно ще се озоват. Ако един тийнейджър все още сяда на масата на готово, без да помръдне и пръст, за да помогне, или сяда пред телевизора, докато майка му чисти и прислужва в кухнята, това са закономерните последствия от нейния подход в миналото – отстраняването на детето и вероятно настаняването му пред телевизора. Ако вместо това на малките деца им се позволява „да пречат“, поощряват се да „помагат“ и „работят“ заедно с майка си първо в духа на подражателната игра, те ще се чувстват щастливо ангажирани. С времето техните нескопосни пръстчета ще станат умели, непохватните им ръчички ще станат уверени и доста от еднообразната домакинска работа ще бъде свършена с радост заедно с мама, а по-късно и от самите тях. „Ела да ми помогнеш“ би трябвало да е изходната позиция към изграждане на идеята, че всеки в семейството помага и взема участие.
Деца, които отрано се научават да бъдат полезни, да вършат нещо конструктивно, да допринасят с малко, а по-късно с повече и на които трудът е бил оценен с признателност, трудно биха срещнали проблеми с дисциплината. Но деца, които не вземат участие, бездействат, скучаят и разчитат винаги на стимулация отвън, които очакват непрекъснато някой да им свърши работата, биха сътрудничили в много по-малка степен в училище и у дома. А по пътя им към зрелостта ще имат много повече спънки в резултат на лошите навици и манталитет.
* * *
Няма нужда юношеството да се превръща в период на турбулентност и смут. Спокойно може да бъде период на усърдно учене, вдъхновен идеализъм и любов към целия свят. Младеж, който през ранното си детство е научен да гледа с благодарност източника на многобройните дарове, които получава от света около него, който е насърчаван през ученическите си години да обича доброто и да изпитва ненавист към злото, ще може да развие моралната база за уменията, които се раждат през пубертета: интелектуалния капацитет и силата за собствена преценка. Той ще има силата да действа и преценя, изхождайки от своите собствени прозрения, без да изпитва нужда да копира своите връстници. Той ще знае къде е най-подходящото място за него, в съответствие с приноса на другите. Той ще е завладян от стремеж да надгражда, не да разрушава постиженията на другите. Ще може да отправи поглед към бъдещето, окрилен от целия идеализъм на младостта, към времето, когато ще бъде способен да даде своя принос към обществото.
По пътя на благодарността и любовта той ще стигне до отговорността.
Това са целите на възпитанието в морал и макар много често действителността да не оправдава очакванията и да завлича човек встрани идеала, трябва да помним: ако не сме сигурни в посоката, никога няма да намерим верния път.
Gisela T. O’Neil, „Gratitude, Love, Responsibility“ in Waldorf Schools, Volume 1: Kindergarten and Early Grades, Ruth Pusch, ed. (Spring Valley, NY: Mercury Press, 1996), 24-32.
Превод: Надежда Костова