От Сюзън Доун
Имало едно време една стара Дива Гъска, която всяка есен, година след година, водела ятото диви гъски на юг. Тя имала дебела жилетка от бяла перушина, била спретната в оранжеви ботуши, а човката й, отворена за зов, приличала на златен тромпет.
Хонк, хонк, хонк!
Това бил сигналът, призоваващ всички останали да се вдигнат над ливадите и мочурищата. Тя прелитала над главите им и те я следвали, в една линия от едната й страна и в една от другата. Чувствала се толкова важна.
Из поля и гори, из блата и води всеки се озъртал за старата Дива Гъска през есента.
Хонк, хонк, хонк!
Това била Дивата Гъска, която им казвала, че е време да се подготвят за зимата в полята и горите, в блата и водите. Знаейки, че всички я чакат, тя много се възгордяла от себе си. Живеела в мочурище, защитено с дървета от всички страни. Така уютно дори когато паднел скреж. Една червеношийка, прекарала зимата в едно от дърветата, славно го била възпяла.
„Защо си причинявам това неудобство да отлитам на юг?“, мислела си Дивата Гъска. „Тук няма да стане по-студено, ако остана. Хонк, хонк. Няма да си причиня това – няма да отлетя на юг тази есен. Да видим какво ще стане. Много е вероятно да успея да задържа лятото!“
Никой не подозирал какво е намислила Дивата Гъска и всеки се ослушвал за нея.
Глухарчето погледнало нагоре и залюляло малката си главичка сред полето, очаквайки зова на Дивата Гъска. Всяка есен то изпращало ято крилати семенца с нея, за да я придружат кое, докъдето може. После те кацали на други полета, за да дадат живот на нови глухарчета през следващата година. Но знаело, че не бива да чака прекалено дълго. То се ослушвало, но така и не чуло нейният зов, хонк, хонк. Пуффф, фъррр, ето че разпръснало своите крилати семенца без зова на Дивата Гъска.
Фермерът закопчал догоре палтото си и вдигнал поглед да види Гъската сред сивите облаци. Всяка есен той се ослушвал за зова й, преди да прибере реколтата. Но знаел, че не бива да чака прекалено дълго. Занесъл зърното в мелницата и напълнил хамбара с червени ябълки, оранжеви тикви и жълта царевица. Направил мека постеля на кравите и конете в обора и насякъл дърва за камината. Скоро бил готов за зимата и без помощта на Дивата Гъска.
Ручеят викал ли викал Дивата Гъска. Всяка есен я чакал да прелети над него и тогава сковавал зимния си покрив. Вече никоя дива птица нямала да има нужда да утоли жаждата си с него. Но знаел и че не бива да чака прекалено дълго. Трябвало да си подслони рибите и водните паяци, и бобъра през зимата. Ручеят накрая забравил за Дивата Гъска и сковал гладък леден покрив, за да топли чедата си до пролетта.
Хонк, хонк, изкряскали останалите диви гъски. „Дойде време да отлитаме на юг! Идвай с нас!“
Хонк, хонк, хонк, изкряскала в отговор Дивата Гъска от закътаното мочурище, където не знаела какво й предстои. „Тази година няма да летя на юг. Ще остана на север, за да задържа лятото.“
Хонк, хонк. „Колко ужасно!“, извикали всички останали гъски. После избрали една мъдра млада гъска, която била летяла в края на ятото предната година и я направили водач. Нейните ботуши били почти толкова оранжеви, а клюнът – почти толкова златен, колкото на Дивата Гъска. И наистина хонк, хонк, зовяла гъските добре. Всички те отлетели на юг след новия си водач.
Скоро крал Зима пристигнал с корона от снежинки. Носел мантия, бродирана със скреж и скиптър от ледена висулка. Всички били подготвени за него. Глухарчето навело глава доземи. Вратата на плевнята била здраво залостена и кравите стояли на топло в техния обор.
И Дивата Гъска усетила зимата, но не била никак готова за това. Леден вятър пронизвал перата й. Гърлото й било тъй вкочанено, че не можела да надуе тромпета си. Оранжевите й ботуши треперели от студ.
„Въпреки всичко зимата дойде“, помислила си тя. „Явно не успях да я спра. Какво ще правя сега?“
„Хонк, ето ме, излитам. Ще разнеса новината, че зимата идва.“
Тя полетяла над полята и горите, над блатата и водите. Колко странно! Всички знаели, че е време да тръгнат на юг и я били изпреварили. Не изчакали зова на Дивата Гъска. Старата гъска летяла ли летяла, докато въздухът се стоплил. Скоро се присъединила към скъпите си гъски, които чакали завръщането й край красивото езеро, където винаги прекарвали зимните месеци. Колко радостни били да видят старата си приятелка.
Превод: Надежда Костова