Автор: Christiane Kutik, част от книгата „Das Jahreszeitenbuch“
Имало едно време един млад чирак на име Якоб. Още от дете си пожелал да види истински цар с неговата царица, царски синове и царкини. Щом пораснал, той тръгнал по света, странствайки по планини и долини, села и градове. Вече бил обикалял много време, когато един ден видял да блестят на слънцето големи златни порти. Дали не били портите на някой царски дворец? Младежът ускорил крачка и стигнал до една висока стена, която препречвала взора му. Така се зарадвал, щом успял да се покатери на нея – наистина били портите на замък!
Замъкът се извисявал сред обширни градини, в които докъдето поглед стигал растели най-красивите и редки цветя. Такъв разкош Якоб никога не бил виждал. Той стоял на стената и се удивявал, докато един ясен звън не го накарал да се заслуша. Щом бил отброен и последният от дванайсетте звъна, оповестяващи средата на деня, златните двери на замъка се отворили. От тях излязла царската дъщерята Йолинде. Тя носела златна корона на главата и била толкова красива, че Якоб не могъл да откъсне поглед от нея. С цялото си изящество тя нежно запристъпвала из цветната градина. А когато камбаната отброила един час, се прибрала обратно в двореца.
На странстващият чирак му се приискало отново да види царската дъщеря. Той я чакал, изпълнен с копнеж. Златните двери се отворили точно по същото време на другия ден. Царкинята излязла и отново се разходила из градината. Същото станало и на третия ден. „Как бих могъл да зърна царската дъщеря по-отблизо? – помислил си той. – Готов съм да й служа с радост. Но може ли един толкова обикновен странстващ чирак като мен да се срещне с една толкова благородна царкиня?“
„Какво стоиш там горе и зяпаш въздуха? Нямаш ли какво да правиш?“, един глас прекъснал мислите му. До стената стояла старица, която го гледала питащо. „Накрай гората има сноп съчки. Не мога да го донеса, защото е много тежък.“ Якоб слязъл от стената. С радост се втурнал да й помогне. Взел товара и го занесъл до къщичката на старата жена. „Имам нужда от един трудолюбив младеж. Искаш ли да ми служиш?“, попитала го тя. Якоб отвърнал: „В градината на царя видях най-красивата царкиня, която някога се е раждала под небето. Искам да служа на нея, макар и да не знам как.“
Жената навела глава към него и рекла: „Аз ще те науча как. В царската градина има всякакви цветя, освен едно, което не расте никъде по тези земи. Това цвете е розата без бодли. Царската дъщеря дълго време мислеше, че има най-красивата градина, но откак разбра, че в нея не расте роза без бодли, не може да намери покой. Тя копнее да притежава това цвете.“ „Как искам да й го донеса“ – казал Якоб. – Къде мога да го намеря?“ „Белият гълъб, който живее тук, знае къде расте цветето – казала жената. – Всяка сутрин отлита натам и всяка вечер се връща. Пешком е много далеч. Аз съм стара и не мога да вървя добре, но ти си млад и ще успееш.“
Якоб дошъл рано на следващата сутрин. Щом видял гълъба, той се опитал да го хване, но гълъбът бързо излетял нависоко и извикал: „Не бива да ме хващаш, моето царство са въздуха и вятъра. Оставиш ли ме свободен, мога да ти покажа пътя до розата без бодли.“
Литнал натам гълъбът, а странстващият чирак го последвал. Когато гълъбът се изморял, кацал до момъка и щом починели, продължавали. Накрая стигнали до една малка река. Птицата я прелетяла и извикала: „Ела, ела!“. Но момъкът не можел да плува. Голямата бреза, която растяла на брега, забелязала това. Навела клоните си, за да може чиракът да се хване за тях и да се прехвърли на другия бряг. От другата страна на реката той забелязал цветя, които никога дотогава не бил виждал. Гълъбът плеснал силно с криле и казал: „Ето ти рози без бодли“. И отлетял.
Якоб се навел над цветята, радвайки се на красотата им. Те изглеждали точно като рози, но цветовете им били по-големи, а стъблата нямали бодли. Той внимателно откъснал едно. След това поискал да се прехвърли на другия бряг, но от тази страна не можел да стигне клоните на брезата. Трябвало да потърси друг начин, за да я премине. Момъкът вървял дълго по поречието и стигнал до една теснина, откъдето могъл да прекоси реката.
Междувременно забелязал, че цветето било загубило свежестта си. Бързал колкото можел, спрял да почива само веднъж, но цветовете окапали един след друг. Накрая пристигнал в къщичката на старицата. Тя вече го чакала и попитала: „Намери ли роза без бодли?“ „Да, но прецъфтяла. Напразно изминах целия път“ – отвърнал Якоб тъжно. „Нито един път не е извървян напразно, ако си го извървял до края – отговорила жената. – Виж, на стеблото има три шушулки, а в тях сигурно има семена. Вероятно ще успееш да отгледаш нови цветя от тях. Можеш да си потърсиш късмета в моята градина и да ми служиш, докато си готов.“
Момъкът останал при жената. Подготвил една леха с хубава почва и посял в нея семената. Поливал ги, когато имали нужда. Напролет напъпили първите крехки листенца. На следващата година израснало силно растение, а на третата вече имало пъпка. Якоб ликувал от радост. Неговите усилия дали плод. Щом розата разцъфнала в целия си разкош по Петдесятница, той я изкопал внимателно, сбогувал се със старицата и се отправил към двореца.
„Бих искал да видя царя“ – казал той. Но пазачът на златните порти се изсмял: „Това искат мнозина, но не на всеки е позволено.“ Момъкът обаче настоял и обяснил, че в кошницата си носи цвете, което не би могло да се открие никъде в цялото царство. Тогава го отвели в тронната зала. Царят се възхитил на цветето, което Якоб му показал и заповядал да доведат принцесата. Момъкът се поклонил дълбоко пред царската дъщеря и казал: „Нося ви цвете, което никога не сте виждали. Роза без бодли.“ Йолинде била извън себе си от радост. „Колко е красиво и как хубаво ухае!“ – извикала тя. Хванала Якоб за ръце и му благодарила от сърце. „Това цвете, за което толкова копнях, ще бъде най-прелестното в царската градина. Сама ще се грижа за него. Искаш ли да ми помагаш?“
Така се сбъднало най-голямото желание на Якоб – да служи на царската дъщеря. Посадили розата без бодли в царската градина. Под добрите грижи тя се размножила. И понеже цъфтяла всяка година по Петдесятница, я нарекли божур, цветето на Петдесятница.
Божурът бил грижливо пазен. Дълго време го отглеждали само в градината на замъка. Днес може да се види в много градини и все така цъфти по Петдесятница.
Превод от немски: Гергана Дичева