Автор: Роберто Тростли
Месеци наред Бащата Слънце беше огрявал зeмята с цялата си мощ. Беше затоплял снега, докато го разтопи и потоците отново рукнаха, пеейки радостните си песни. Беше затоплял земята, докато семената набъбнаха и прораснаха, докато дърветата разрошиха нежните си зелени листа и поднесоха изящните си цветове. Беше затоплял въздуха, докато плодовете се наляха и узряха.
Майката Луна забеляза колко изморен беше Бащата Слънце и колко остарял изглеждаше. През пролетта, когато беше млад и свеж, гледаше надолу към земята с топъл и ведър поглед. Тогава имаше нужда от съвсем малко сън. Цяло лято оставаше буден до късна вечер само и само да се порадва още малко на пищността на земната природа. А сега беше изтощен и вечно сънен. Погледът му помътня, а светлината – избледня. Още не бе превалил следобеда, а той се приготвяше за сън.
Майката Луна се разтревожи и посъветва Бащата Слънце: „Имаш нужда от почивка, иначе не ще можеш отново да събереш сили през пролетта. Позволи ми да осветя земята и да я сгрея с моите лъчи.“ Бащата кимна със сетни сили и й благодари.
Всяка вечер Майката Луна огряваше земята с цялата си сила. Блестеше като сребро сред тъмното небе, осветявайки пътя на уморени пътници. Но нейната сила не можеше да се сравнява с тази на Бащата Слънце. Колкото и да се стараеше, не можеше да стигне дори неговата замираща светлина. Не мина и месец, и тя също започна да изпитва нужда от повече почивка. Накрая съвсем се стопи и от нея остана едно тънко сърпче. Нощите потънаха в още по-гъст мрак.
Тогава Майката Луна повика синовете и дъщерите при себе си: „Баща ви е изтощен след усилната работа през изтеклата година. Опитах се да сгрея земята, но силите ми не достигат. Нуждая се от помощта ви, за не оставим хората да тънат в мрак и студ.“
Звездите и планетите засияха с цялата сила, на която бяха способни. Заблестяха като скъпоценни камъни в тъмното небе. Всяка вечер тържествено прекосяваха небосклона. Дори в мъждиви утрини прозираше тяхната заря. Но колкото и да се стараеха звездите и планетите, не бяха способни да осветлят земята. Можеха само да посочат пътя на изнурени странници.
Нощите ставаха все по-дълги и по-тъмни. Обаче докато нощите се изнизваха, звездите започнаха да забелязват нещо. Събудиха майка си, за да й го кажат: „Погледни надолу към земята. С всяка изминала нощ тя става по-светла. Майката Луна забеляза как земята свети с бледа светлина. „Какво ли може да е това?“, зачуди се тя. „Светлини в прозорците или пламъци в сърцата?“
Беше навръх зима. В най-дългата и тъмна нощ на годината Слънцето и Луната дълбоко спяха, а звездите следваха своя път. Но земята не беше потънала в тъмнина, напротив – с всеки изминал час заблестяваше по-ярко. Звездите отново събудиха майка си: „Виж, земята сияе!“ Майката Луна погледна надолу и видя земята да грее с лъчиста светлина. „Какво може да е това“? – любопитстваха звездите. „Не знам – каза тя, – хайде да попитаме Татко Слънце.“
Настъпи полунощния час. Слънцето се събуди от дългия си сън и отправи взор към земята. Тя наистина блестеше ярко като ден. „Откъде идва тази светлина?“ – попитаха децата. „Свети по-ярко е от лампа в прозореца и грее повече от огън в камина.“
Слънцето погледна отново към земята и каза: „Тази светлина е светлината на хората. В най-дълбоката нощ се ражда ново слънце във всяко човешко сърце.“
Превод: Надежда Костова