Автор: Сюзън Доун
Адаптирано от стара снежна легенда
„Бррр – каква студена нова година! – въздъхна Майка Земя. – Още нямам одеяло, което да топли бебетата ми. Мразко се спусна снощи от хълма. Каква ли беля е замислил този малък палавник? Такъв веселяк, но винаги в настроение за пакости! Страхувам се, че ако цар Зима не ми изпрати скоро одеяла, Мразко ще започне да щипе крачетата на бебетата, да им дърпа ушичките и те ще затреперят от студ! Със сигурност ще ги събуди прекалено рано от зимния им сън.“
„Ха-ха-ха! – звънна засмян глас зад лакътя на милата старица. „Някои от твоите дечица хич не те слушат. Рано сутринта едно си шепнеше със слънчев лъч, а под храста намерих друго малко семенце, което би трябвало да е заспало. Започнах да го гъделичкам и то така намръзна, че с радост се върна в леглото си. Ха! Ха! Ха!“ И Мразко така прегърна Майка Земя, че тя затрепери и замърмори: „Горките ми бебенца! Трябва веднага да изпратя съобщение на цар Зима.“
Тя седна и започна да пише:
Скъпи цар Зима,
Имаш ли някакви топли одеяла за моите семенца и луковички? Зимата е дълга, а ние нямаме сняг. Толкова е студено! Моите бебенца трябва още дълго да спят, докато дойде пролетната топлина, а Мразко пак подхвана пакостите си.
Моля те, изпрати ми малко одеяла възможно най-бързо.
Твоя стара приятелка,
Майка Земя.
Тя извика най-бързия си вестоносец – Вихрен Вятър и го изпрати на север с писмото си. Цар Зима седеше на трон, облегнат на гърба на Северен Вятър, когато влетя Вихрен Вятър с вест в ръка.
„Силно обезпокоително!“, възкликна царят. „Мразко не оставя на мира дечицата на Майка Земя! Трябва нещо да се направи. Да! Снежинки, елате тук и доведете своите братя и сестри.“
Само след миг пред него затанцува армия от нежни и красиви снежинки, облечени целите в бяло.
„Какво ще желаете, цар Зима?“, попитаха те.
„Майка Земя има нужда от вас, мои малки помагачи. Трябва да се качите на следващия облак и да полетите надолу към нея. Там покрийте хубаво семената и луковиците, че Мразко е започнал да ги буди. Толкова много са премръзнали.“
В същото време един облак със слънчев перчем заплува наблизо, снежинките се скупчиха върху него и се отправиха на пътешествие към земята. Слънцето вече залязваше, когато наближиха западните порти на града и облакът се обагри в пурпур и злато. Постепенно мракът се сгъсти, облакът взе да се уголемява и ето, че настъпи нощта. Щом всички хора в града заспаха, снежинките скочиха от огромния облак и заплуваха към земята.
На сутринта, когато малките деца се събудиха, бяха удивени да видят блестящото бяло одеяло.
„Вижте, сняг, прекрасен сняг!“, ахнаха те и извадиха шейните. Каква радостна игра закипя сред белите преспи! Но аз се съмнявам, че някое от тях се досещаше защо наваля сняг и колко щастлива беше Майка Земя, задето бебетата й отново спяха спокойно на топло под пухкаво снежно одеяло.
„Спете сладко, мънички мои,
пролетното слънце още е далеч“, запя тихо Майка Земя.
После тя погледна на север и рече: „Благодаря, скъпи мой приятелю, благодаря цар Зима, сега вече всичко е наред.“
Превод: Надежда Костова