Автор: Кристин Натале
Преди около 800 години, далеч на север, в страната Унгария, живяла принцеса Елисавета. Когато Елисавета била само на четири години, тя била сгодена за принц на име Лудвиг от Тюрингия. По това време кралските бракове били сключвани не по любов, а с цел сплотяване на кралствата. На четиринадесет години Елисавета била отведена в замъка, притежаван от семейството на Лудвиг. Двамата младежи се влюбили силно един в друг, въпреки че сватбата била уредена предварително.
Още като малко момиченце Елисавета почитала Бог и често отправяла молитви с благодарност за красотата, която виждала около себе си и за всичко, което имала. За щастие Лудвиг също почитал дълбоко Бог, както почитал и Елисавета, и двамата живели заедно в радост. Когато бащата на Лудвиг починал, Лудвиг станал крал Лудвиг, а Елисавета – кралица Елисавета и те били ощастливени с три деца.
В онези северни земи зимата можела да бъде много студена и тежка. Тези, които имали пари, успявали да си купят храна и провизии, с които да преживеят снежните месеци. Но не и бедните хора. Често храната, която те смогвали да си набавят, свършвала преди края на зимата. През есента нивите в кралството били засявани с пролетници, които узрявали за жътва през юни. Но март, април и май били изключително трудни месеци за бедните. Щом запасите от храна свършели, много стари, болни хора и невръстни деца умирали от глад.
Сърцето на кралица Елисавета се свивало от болка, щом виждало тегобата на хората през тези мъчителни месеци. Елисавета отваряла кралското хранилище и наемала сръчни хлебари, които всяка сутрин месели питателен хляб. После вземала толкова самуна, колкото побирала широката й престилка и излизала при портите на замъка, където ги подавала в ръцете на нуждаещите се.
Една година се случило зимата да е изключително дълга и мразовита. Било слънчев майски ден, когато крал Лудвиг отишъл в покоите на кралица Елисавета и казал:
„Моя мила съпруго, със скръб на сърцето искам да ви помоля да спрете за известно време да раздавате хляб. Кралското хранилище е почти празно, а в замъка живеят много хора, които разчитат за дажбата си на нас. Вече нямаме достатъчно, за да раздаваме. Житото расте, полетата на кралството зеленеят, но класовете още не са пълни и ще трябва да почакаме няколко седмици, преди да ожънем и изпечем новия хляб. Моля да се вслушате в моята молба, която с болка ви отправям.“
„Разбирам ви, скъпи съпруже – отвърнала кралицата. – И на мен ми е болно, когато мисля за нещастните гладни хора, особено за децата. Щом няма достатъчно хляб за всички, аз също ще гладувам, докато не дойде време за жътва и не изпечем новия хляб.”
После Елисавета излязла от замъка и отишла да се разходи из градините. Там розите цъфтели под топлото майско слънце. Рози в различни цветове и възхитително ухание. Елисавета се спряла пред един храст с великолепни червени рози. Тя дълго се молила на Бог да й покаже начин да помогне на поданиците си, преди да дойде времето за събиране на първата реколта.
На следващата сутрин крал Лудвиг срещнал кралица Елисавета, забързана към портите на замъка. Престилката й била пълна, а навън я чакали хора. На краля му причерняло при мисълта, че Елисавета не е удържала на обещанието си и носела хляб на бедните.
„Какво носите в престилката си, Елисавета? – попитал той тъжно. Елисавета му се усмихнала топло. Като че ли пролетното слънце греело на лицето й. Тя държала ъгълчетата на престилката и бавно започнала да ги разтваря пред съпруга си. Престилката била пълна с прекрасни червени рози! Лудвиг дори не продумал от удивление. Отстъпил встрани, за да направи път на Елисавета. Тя отворила портите на замъка и започнала да раздава червени рози на всеки човек, очакващ нейната помощ. След като всички получили рози, гладът и болката изчезнали и те повече не изпитали глад и болест, докато не дошла жътвата и не изпекли новия хляб. А розите останали свежи и уханни дълго след като земята дарила плодовете си на хората.
Превод: Надежда Костова