Из „Духовните извори на Християнските празници“, лекции на Чарлз Ковач пред родители, Единбург
Приближаваме се към последния годишен празник – празника на зимното слънцестоене или Рождество. Той е еднакво привлекателен за малки и големи. И въпреки че е комерсиализиран до степен, в която смисълът му е почти напълно заличен, все още има достатъчно обичаи и традиции, които да събудят у нас усещане за истинния дух на Рождество.
Бих искал да опиша един такъв обичай, който все още беше жив в австрийската провинция Тирол в началото на XX век. По време на предрождественския месец – четири седмици преди Рождество, всяко семейство слагаше люлка с малка кукла в нея в най-хубавата стая на къщата и подреждаше елхови клонки около люлката. От първия ден на предрождественския месец тази стая не се използваше за нищо друго, тя беше стаята на святото дете. По време на седмиците, в които символът на святото дете беше в къщата на семейството не се разрешаваха никакви ругатни, оскърбителен език, кавги или разгорещени препирни. Дори повишаването на тон се смяташе за голяма обида. И когато възрастен или дете минаваше покрай стаята с люлката, те вървяха на пръсти, за да не безпокоят святото дете.
Едва ли има нужда да казвам, че нормалното поведение на тези селяни от високите части на австрийските Алпи обикновено не беше така благовъзпитано, добродушно и внимателно. Те бяха, и вероятно още са, сурови и недодялани хора. Но през този месец тяхното благоговение и преклонение пред святото дете трансформираше живота им и ги водеше по-близо до изконния дух на Рождество, отколкото изтънчените градски люде във Виена. Не е учудващо, че една от най-красивите коледни песни „Тиха нощ, свята нощ” е композирана и написана от учител в едно от онези планински селца.
Хората, празнували с такава дълбока тържественост празника на святото дете, щяха да останат много изненадани, ако някой им беше казал, че този фестивал се е празнувал много преди раждането на Иисус, а именно преди 4000 г. в Древен Египет. По това време на годината, в което днес празнуваме Рождество, в Древен Египет са празнували празника на Хор – детето на Изида и Озирис. Докато траело празненството, в храма изнасяли статуята на детето Хор, която не показвали при никакви други обстоятелства и се извършвал ритуал в дълбока почит и благоговеене. Австрийският обичай, който описах по-горе, е като бледо ехо от грандиозния празник на Хор в Египет, от древния празник на святото дете.
Днес на Рождество празнуваме рождението на Иисус. Това е така, но празникът има едно по-дълбоко значение, което е било разбрано много преди раждането на Иисус. Дори ще бъде вярно, ако кажем, че Иисус е роден точно по това време на годината – веднага след зимното слънцестоене – като потвърждение на древното значение, което по този начин се слива с Рождественската традиция.
Какво е значението на зимния празник, който почита и благоговее пред святостта на едно малко дете, на едно бебе? От гледна точка на физическото тяло, в никоя друга възраст човешкото същество не е толкова безпомощно и не притежава толкова ограничени човешки умения, колкото в първите месеци и години след раждането си. Като физическо същество малкото бебе едва ли може да е обект на дълбоко преклонение. В същото време обаче всеки поне малко чувствителен човек съумява да усети нещо тайнствено и велико в присъствието на новородено дете. Нещо, което не се долавя в присъствието на възрастен или по-голямо дете. Усещането за загадъчното естество, излъчвано от малкото дете, вдъхновява Уърдсуърт за неговата Ода „Намеци за безсмъртието из спомени от ранното детство”:
И не в безпаметна забрава,
и не в безкрайна голота,
а носещи се облаци от слава
ний идваме от Бог, Който е нашия дом:
Във ранно детство небесата ни обгръщат!
„Носещи се облаци от слава”, така поетът описва мистерията на малкото дете. Още по-прями са думите на Иисус: „Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в царството небесно„ (Матей, 18:3). А 500 г. пр. Хр. древногръцкият философ Хераклит пише (без да коментира или обяснява): „Царството принадлежи на детето. Детето е господар на Царството.”
През векове и хилядолетия живее разбирането, че в малкото дете има нещо свято, нещо, което възрастният е изгубил, но трябва отново да намери, за да стане достоен за „Царството небесно”, за духовния свят. Какво са видели египетските жреци, гръцкият философ, английският поет или австрийските селяни в малкото дете? С други думи, какво точно празнуваме на Рождество?
За да отговорим на този въпрос, трябва да разберем ролята, функцията и мисията на човека в света. Дотолкова, доколкото приемаме гледната точка на материалистичната наука, че земята е невзрачна малка планета в безкрайната вселена, че животът на земята е възникнал неволно, предизвикан от случайна комбинация от обстоятелства, че човешкото същество е резултат от инцидентна мутация в жизнения процес и че съществуването ни няма никакъв смисъл или цел, ако вярваме в този безумен мит, няма да можем да разберем мистерията на Рождество. Истината, която познавали в мистерийните храмове на древността, истината, която трябва да се познава днес, ако искаме човечеството да върви към истински прогрес, е абсолютно противоположна на този безумен мит.
Веднъж Рудолф Щайнер изразява идеята, че макар хората на земята да имат различни религии, тези религии имат нещо общо помежду си и то е, че всеки човек вдига поглед към по-висшите същества, към боговете, и се прекланя пред тях. Но тези по-висши същества, боговете, също имат религия. Те също обръщат взор в почит и благоговеене. Коя е религията на боговете? Пред какво се прекланят те? Пред човека. Човекът е религията на боговете.
Какво е имал предвид Рудолф Щайнер с това странно изказване, звучащо почти като богохулство? Това не означава, че по-висшите същества, които стоят много по-високо от нас по мъдрост и сила, се прекланят пред теб или мен, или пред някоя друга отделна душа. Това, към което отправят взор боговете, е идеалното човешко същество, съвършеното човечество, към което всички души се стремят, независимо дали го осъзнават или не. Идеалът за човека, който само може да се надяваме, че ще постигнем в края на цялата си еволюция. Този идеал е така великолепен, че дори боговете го съзерцават в благоговение.
Заради този съвършен човек е създадена цялата вселена и всичко в нея, заради него е създаден целия свят. В „Бхагават гита”, свещената книга на индусите, принц Арджуна получава видение, в което съзерцава този идеал и остава поразен от него.
Всяко човешко същество е тръгнало на поклонение към тази далечна цел, към идеала за човешка перфектност. Но в хода на нашата еволюция е имало момент, в който е изникнала опасност душите да бъдат отклонени от този идеал и да загубят нишката на истинската цел на еволюцията. Тогава Христос слиза във физическия свят и живее в човешко тяло, за да поведе човечеството по правилния път към идеала, който е религия на боговете. Така Христос се е слял с великия идеал на човечеството, със съвършеното човешко същество. Става едно с идеала, към който се стремят всички човешки души.
За да се придвижат към този идеал, човешките същества трябва да придобият три качества по време на земния си живот. Те разграничават човека от животните и го извисяват над тях. Тези качества са изправеният вървеж, говорът и способността на човека да мисли.
Това са качества, които всяко нормално дете усвоява, както изглежда, по съвсем естествен начин през първите три години от живота си. Но това само изглежда като естествен процес. Истината е, че всеки път, щом едно малко дете направи първите си несигурни стъпки, изговори първите си думи и зададе първите си въпроси, показвайки че мисли, се случва чудо, защото това става чрез намесата на свръхестествени сили.
Всеки път, когато едно дете започва земния си живот, има намесени свръхестествени сили. Тези свръхестествени духовни сили дават възможност на физическия организъм на детето да развие изправения вървеж, езика и мисленето си. И тези свръхестествени сили, които дават на детето главните качества, превръщащи го в човешко същество на земята, са силите на съвършеното човешко същество, което е едно цяло с Христовия Дух.
Това, което живее във всяко дете в началото на земния му живот, е идеалът за съвършения човек, който можем да се надяваме да достигнем едва в края на еволюцията си. Това е имал предвид Хераклит, говорейки за детето като за „господар на царството”. А тримата мъдреци, които идват във Витлеем, за да се поклонят на Младенеца, са изразители на мъдростта на Хераклит.
Духовните сили, които обгръщат малкото дете и го даряват с умението да върви изправено, да говори и мисли, са на разположение само през първите три години на живота му, след което се оттеглят. Когато детето стане способно да използва личното местоимение „Аз”, тези сили започват да се отдръпват. На днешната степен на човешка еволюция те не бива да работят отвъд времето, когато се събужда първия проблясък на съзнателност.
Отдръпването на силите не означава, че те изчезват в нищото или спират да съществуват. Те остават с нас, скрити в лоното на несъзнателното. Съществуват, но извън обсега на дневното ни съзнание. Все пак има случаи, в които макар и бледо отражение на тези сили изплува на повърхността. Когато ние като възрастни стоим пред едно бебе и вътрешно сме развълнувани от чудото, от мистерията на малкото създание, скритото в нас дете говори с детето срещу нас, дълбокото призовава дълбокото и подобното откликва на подобното. Всички истинни Рождественски легенди, всички истинни Рождественски песни, всички истинни Рождественски обичаи (като този, който описах по-горе) са се родили от това дълбоко усещане за мистерията на малкото дете.
Има още един начин, по който силите на ранното детство нахлуват в по-късния ни живот, но тогава те са трансформирани и не можем да познаем откъде идват. Винаги когато творим, ние черпим от творческите сили, дремещи във всяка човешка душа. Това са същите творчески сили, които са ни превърнали в изправени, говорещи и мислещи същества в начало на живота ни, творческите сили, които са съдбата на човечеството.
Можем да бъдем креативни по много начини – от композирането на симфония до писането на сърдечно писмо до приятел, от правенето на играчки до превръщането на запустяла земя в градина. От Кемпхил движението, основано от д-р Кьониг до Майка Тереза в Калкута. От фреските на Микеланджело в Сикстинската капела до изработката на детски предрождественски календар. Творчеството е възможно на всяко ниво и във всяка сфера на живота. Но независимо къде и как се проявява, то винаги е нещо ново, освежително и живо, каквото е и малкото бебе. Затова Рождественският празник е всъщност празник на творческите способности на човека, креативността, която живее във всеки от нас, празник на детето, което живее във всеки от нас.
През 17-ти век е живял един германски мистик на име Ангелус Силезиус. Той подарява дълбоките си проникновения под формата на кратки поеми. Рудолф Щайнер е оценявал много високо творчеството му и често го е цитирал, особено следния стих:
„И хиляда пъти да се роди Спасителя във Витлеем,
не се ли роди в теб, всичко ще е напусто.”
Тази строфа е зов, отправен към творческите сили в нас да откликнат по истинен и правомерен начин на творческия дух, роден във Витлеем. Святото дете от Витлеем призовава детето в нас. Това е имал предвид Ангелус Силезиус, това са празнували египетските жреци на празника на Хор.
.
Превод от английски език: Надежда Костова