„Този, който позволява на своя темперамент да се проявява без ограничение, рискува да насочи силите на ръста и развитието на детето в неправилна посока и дори да провокира болестни състояния, които могат да се проявят в детето в една по-късна възраст.“ Р.Щайнер
Увод
Всеки човек има своя индивидуалност и своята неповторима съдба. Когато заставаме пред даден човек, независимо от колко време го познаваме и решим да надникнем в неговата същност, ние се изправяме пред една голяма загадка. Защото, това, което възприемаме при срещата ни с него се движи по повърхността и е само една част, една брънка от човешката същност. Опирайки се на тази брънка, ние не можем да достигнем до най-важното, до първоизточниците на проявлението.
И колкото повече се опитваме да достигнем същността на това проявление,толкова повече разбираме в какви дълбоки води газим и колко малко може да осветли тези дълбоки води ортодоксалната наука, която свежда нещата най-вече до химизма и биологичното в човека.
Дори теологията, която говори за човешкото проявление като за една троичност – тяло, душа, дух не обяснява повече на днешния търсещ и искащ да знае човек.
Затова, тръгвайки на такова необичайно пътешествие в търсене на същината на човешкото проявление, за да можем да осветлим поне една малка част от това, което се нарича човешка същност, ние вземаме с нас светлината на Духовната наука.
И с нея ние стигаме до разбирането, че човек е една многочленна и същевременно с това развиваща се същност. И получаваме познание за различните аспекти на тази същност.
Устройство на човека
В духовен аспект ние разделяме човешката същност на:
1) Физическо тяло, което у човека е видимо със сетивното зрение и носи знаците на унаследяването.
2) Етерно или жизнено тяло, което оживотворява физическото тяло и което също е носител на качества, които се намират в наследствената линия.
3) Астрално или душевно тяло, което по своите качества е много по-свързано със същностната сърцевина на човека и
4) Духовно тяло или Аз, който се явява неразрушимата същност на човешката индивидуалност.
Наследствен поток и душевно-духовен поток
Физическото тяло човек получава от своите родители, от веществения материал,който на свой ред, те са получили от своите предци, благодарение на силите на наследствеността. Това физическо тяло е общо за човека и останалите, проявяващисе на земята същности – минерали, растения, животни.
Ако беше оставено само на себе си, както е при минералите, човешкото физическо тяло щеше да се разпадне, както това става с него след смъртта.
Неговата жизненост приживе се поддържа от етерното тяло, което не само остава до смъртта на човека, свързано с физическото тяло, а и е негов строител. То изгражда матрицата, по която се строи физическото тяло.
Въпреки че не е видимо с физическите ни сетива, то е също толкова реално, а може да се каже и по-реално, понеже е първообразът на физическото тяло.
Това, което можем да видим с очите си, обаче, е неговото проявление, неговият веществен носител – жлезите.
Етерното тяло е общо за човека, растенията и животните.
Въпреки, че етерното или жизнено тяло се формира от силите на етерния свят, тези сили се проявяват в човека по индивидуален начин и в тях действат качества, пренасяни през вековете. Качествата на даденото семейство, народа, където се ражда индивидуалността, расата.
За това може да се каже, че и етерно тяло на човека, както физическото принадлежат към един поток, този, който свързва отделният човек с родителите, прародителите и другите предци. Тези качества, които по-нататък човек също предава на своето поколение, се наричат от науката наследствени белези и качества, и чрез тях човек се вмества в това, което може да се нарече наследствена линия.
На всеки обаче, който желае да проникне по-дълбоко в човешката природа, несъмнено ще му направи впечатление, че заедно с тези унаследени белези у всеки човек се открива нещо, за което не можем да кажем, че произлиза от някой прародител, нещо, което се разкрива пред нас като една съкровена духовна сърцевина на човешката същност.
Това е духовно-душевното в човека, което макар и чуждо на материята трябва да намери начин да действа в един напълно материален свят и за тази цел то трябва да ползва телесно-органовата система на човека за своето проявление.
Това духовно-душевно се проявява чрез други две тела, които споменахме по-горе, а имено аз-ът и астралното тяло. Те произлизат от духовния свят.
Астралното тяло, душевното или тялото на желанията, произлиза като общо от душевната област. То е носителят на всички наслади и страдания, радости и болки, инстинкти, нагони, страсти, желания и всички възникващи и затихващи усещания и представи.
Също така, то е носител и на всички представи за това, което обозначаваме като нравствени идеали и др. Това тяло е общо за човека и животните.
То би могло да се нарече и нервно тяло и негов носител във физически аспект са нервите.
Така вече имаме три различни, но взаимопроникващи се и взаимодействащи звена на човешката същност, а като най-висше звено на човека разглеждаме това, чрез което той се извисява над всички останали същества и поради което може да се приеме, че човекът е венецът на сътворението на Земята, а именно – човешкият Аз. Той е този, който дарява човека със силата на самосъзнанието.
Аз-ът е безсмъртната човешка същност, която преминава от един човешки живот в друг, съпроводено само отчасти от пречистеното астрално тяло на човека, пронизано от духа.
Той е, който дава изправеният стоеж при човека и възможността човек да осъзнае сам себе си. Първата му изява в поредната земна инарнация можем да наблюдаваме, когато малкото детето престане да използва името си, когато говори за себе си като за трети човек (напр. Мишо иска това...) и започне да използва думата „аз”. Това става обиновено към 3-тата година.
И така по своя път към инкарнацията, спускайки се от чисто духовните области, човешкият аз се среща с душевното или с астралнот тяло. Той го прониква и така астралното тяло, чрез етерното тяло на човека служи като посредник на аз-а за неговото проявлениев материалните земни условия.
И това става при всяка нова инкарнация – духовно-душевните членове на човека се съединяват с членовете на наследствения поток или физическото и етерно тяло.
Последните образуват нещо като „почва”, в която душевно-духовното може да даде плодовете на земния живот.
Дотук казахме, че човек е една сложна, многопластова същност. И ако имаше хармония между тези четири тела, за които стана въпрос, щяхме да имаме идеалния човек пред себе си. Но дали той съществува?
От това, че двата потока се сливат в човека, когато той навлезе във физическия свят и понеже на този етап от развитието си човек не е завършена същност, а е една развиваща се същност, при взаимодействието между четирите тела (члена) се получава така, че в проявяващата се човешка същност доминира един или друг елемент.
И именно, в зависимост от това, дали едно или друго от тези звена се откроява особено силно, човешката природа получава едно специфично оцветяване, един специфичен за всеки човек оттенък, който и се открива пред нас като човешки темперамент.
Обобщение
И така, може да обобщим дотук казаното по следния начин – в човека действат два потока – единият е наследственият поток, към който принадлежи физическото тяло, за изграждането на което ние ползваме материя или веществен материал, предоставен ни от нашите предци. Към този поток е и етерното тяло на човека, което въпреки че се формира от силите на етерния свят, тези сили се проявяват в човека по индивидуален начин и в тях действат качества, пренасяни през вековете, а имено качествата на даденото семейство, народа, където се ражда индивидуалността, расата.
От друга страна имаме един духовно-душевен поток, който е от съвсем друго естество, но който трябва да намери начин да действа в условията на материално проявление и за тази цел използва като почва, в която да се прояви телата от наследствения поток. Към този поток принадлежи човешкият аз, който и е безсмъртната човеша същност. За него, който е от духовно естество, е невъзможно да се свърже директно с физическото тяло, защото най-вероятно силите, от които е изградено биха разрушили физическото и по тази причина той използва като посредник астралното тяло, което е от душевно естество. Така проникнатото от аз-а астрално тяло на свой ред прониква етерното тяло, за което пък е възможно да проникне физическото тяло, поради своята двойна природа и факта, че то действа както във физическото, така и в духовно-душевното и по такъв начин става посредник между двете области.
Казахме също, че от характера на взаимодействието на четирите члена възниква човешкият темперамент и че всеки един от четирите елемента управлява някои от останалите и всъщност целта на възпитанието и обучението трябва да е постигането имено на хармонията между тези четири звена.
Темпераментите
По принцип знаем, че темпераментите у отделните хора са смесени по най-разнообразен начин, така че можем да говорим единствено за това, че този или онзи темперамент преобладава в определени черти от характера на някой човек.
Чистият темперамент граничи с едностранчивост. И може да се приеме като отклонение.
Поради особената природата на детското развитие и особено при децата в допубертетната възраст често се оказва много трудно да определим един доминиращ темперамент, а напротив можем само да наблюдаваме как определени ситуации извикват като доминиращи някои от чертите на отделния темперамент.
Като общо при тях се открива присъствието и на четирите темперамента и за това можем да говорим само за предразположеност към един или друг темперамент.
Истинският преход към определен темперамент започва да се осъществява примерно, когато детето достигне 9-10 години.
Дотогава силите на наследствения поток са доминирали, но някъде около тази възраст в детето започва да се осъществява един двойствен живот.
Това е възрастта, когато то се опитва да се освободи от силите на наследствеността и да направи крачка към индивидуалното душевно-духовно.
В този момент от развитието на детето наследственото влиза в конфлит с духовно-душевното, в една борба за надмощие, от която зависи дали детето ще може да отхвърли силите на наследствеността.
Или това е борба за надмощие между етерното, което на телесен план се проявява в ритъма на циркулацията на кръвта и астралното, което се проявява в ритъма на дишането.
До този момент ритъмът на сърцето е преобладавал над ритъма на дишането и вследствие на тази борба те се уравновесяват. Установява се ритъм 1:4, т.е на едно вдишване се осъществяват 4 сърдечни удара, каквото е и съотношението при възрастният човек.
По този начин, живеещото в дишането, а именно духовно-душевното, може да проникне по-дълбоко в жизнените процеси.
И едва тогава в детето започват да се проявяват чертите на възрастния темперамент.
Разглеждане на темпераментите
Характеристика флегматичен темперамент
Да се пренесем за момент мислено в една класна стая. Там, най-отзад в редицата до стената, седи едно момче с голяма глава, отпуснати рамене и безучастен поглед. Прилича на дърво, което здраво е пуснало корени в земята и почти нищо не може да раздвижи големите му клони.
Ние правим малък експеримент – преминавайки край него, изпускаме дебелата книга, която държим в ръката си върху пода. Самите ние се стряскаме леко от трясъкът, който е предизвикало падането на книгата. Детето бавно вдига поглед към нас, за да види какво се е случило, усмихва се леко и после отново потъва в хармонията на собственото си съществуване.
Тежка, провлачена походка, инертност, която сякаш пречи на предвижването в пространството от една точка в друга. Липса на всякакъв интерес към това, което трябва да се направи.
И наред с това чувството, че човекът срещу нас изпитва едно удоволствие от живота, усещането, че той се чувства съвсем уютно в своето тяло, на своето място. Това е флегматичният темперамент.
Всъщност може да е странно на пръв поглед, но флегматичното дете малко живее в себе си. Може да се каже, че то е изцяло отдадено на света. То се разтваря в света. И точно поради това то се отнася с известно безразличие спрямо нещата, които се опитваме да предприемем с него и на нас ни е трудно да го доближим дотолкова, че то да ни чуе и да направи това, което искаме. Защото как забелязваме нещата около нас? Забелязваме ги чрез сетивата си. А основните сетива се намират в главата.
И ние не можем да доближим флегматичното дете, именно защото има нещо, което оставя главата на флегматичното дете бездейна.
Синтезиращите процеси на веществообмяната доминират над солните процеси на разпад, осъществяващи се в главата.
По тази причина флегматичното дете не може да развитие активен мисловен живот, знаем, че мислите се образуват при разпада на материята. То не образува ясни представи и не е в състояние да получи представа за това, което протича в неговото тяло.
Разбиране
И ние, вземайки предвид самата природа на флегматичния темперамент, трябва да пристъпваме със съответното разбиране към едно такова дете, когато то приема всяка ангажираност отвън – домашни работи, задачи за изпълнение като тежест, която се опитва на всяка цена да избегне.
Преимущества на темперамента
Липсата на осъзнатост към днешния момент и липсата на импулс да се върви към следващият момент на развитие, насочва интереса на флегматичното дете към предмета История поради особеностите, за които стана въпрос по-горе. Доволство от своя вътрешен мир и нежелание за социални ангажименти, идващи отвън. Флегматичното дете няма бързината на реакциите в социалната среда, но тази дистанцираност от момента му помага да не съди твърде прибързано за нещата, които се случват, да не попада в полето на емоциите и афектите, да се въздържа от спорове.
По тази причина може да се разчита на това, че неговите изказвания, ако въобще се стигне до такива, или неговите действия ще са изпълнени със здрав разум и безпристрастност.
Работа с темперамента
По-горе бе споменато, че не можем и не трябва да се опитваме да променяме даден темперамент. Всеки темперамент е като едно цвете в общия букет на човешкото проявление. И никой не само че не трябва, а и не може дори и да се опитва да промени тази природа отвън.
Чрез знанието, което ни дава Духовната наука за темпераментите ние, като възрастни, осъзнати хора, можем да работим за това нашият темперамент да не се установи в някаква крайност, която не само не би била полезна, но може и да се окаже пагубна за съответната инкарнация.
Както напр. отсъствието на какъвто и да било интерес може да породи опасността флегматичният темперамент да премине в някаква форма на слабоумие.
Детето, което се „ражда“ няколко пъти до 21-вата си година, не би могло да се обърне към съответните сили в себе си за тази промяна, тъй като те още не са развити. Затова ние, доколкото можем, ще се опитваме да го предпазим от това темпераментът му да завие в една нежелана посока.
„Възпитателното влияние върху темперамента трябва да се осъществи в детството. Това е много важна педагогическа задача” – казва Р.Щайнер в една своя лекция. И това не означава нито да се елиминират определени черти на съответния темперамент, нито пък да се поставят на тяхно място специфичните проявления на друг темперамент.
Това, което можем да направим е:
Да събудим някакъв интерес при подобно дете, за да можеда се преодолее неговата сънливост.
Но по какъв начин? От една страна похвалите, порицанията и дори наказанията не правят впечатление на флегматика и той остава равнодушен към тях. От друга страна никой не може да натрапи на друг човек интерес към нещо. Но за щастие се получава така, че това, което не можем да направим ние при флегматичното дете отвън, може да го направят неговите връстници.
Техните интереси могат съвсем естествено да се прехвърлят в него и силно да повлияят действията му. Ако за всички деца е важно да играят с други деца, то за флегматичното дете да общува интензивно с други деца е особено важно. За него е необходимо да има приятели, които да имат най-разнообразни интереси. По този начин, съпреживявайки интересите на неговите връсници, то се събужда за своите собствени интереси.
Друга възможност за работа с флегматичното дете е да го обградим с дейности, към които наистина флегматичността е оправдана. Това са дейности, които не събуждат никакъв интерес. И към това да прибавим едно флегматично държание в обкръжението на детето.
Това може да бъде направено не само като се отнасяме с едно умишлено безразличие към него за определен период (напр. вяло му подаваме ръка), но и като поставим две деца с еднакъв темперамент да седят едно до друго в класната стая.
По този начин ще повлияем флегматичния темперамент като се обърнем към силите, които носи самият той. В един момент собствената флегматичност на детето и тази на другите ще започне да му идва в повече и то ще се активизира. Давайки му възможност по този начин да усети собствената си флегматичност, ние напрягаме тази флегма до такава граница, че тя излиза извън себе си т.е. използваме древния принцип – подобното лекува подобното. Друго нещо, което притежава флегматиния темперамент и ние трябва да използваме при работата си е ритмичността. Флегматичните деца обичат ритмичната работа и ние трябва да направим така, че всеки ден да идва към тях отвън нещо ритмично. И тогава те проявяват чудесна памет.
Бе посочено вече, че този темперамент има предразположеност, поради своето естество, към предмета История. Историята е наниз от образи. Затова може да използваме образното преподаване, което е в синхрон с тяхната нагласа. По принцип флегматчините деца прохождат и проговарят късно.
Характеристика на холеричния темперамент
Сега да се прехвърлим към средната редица по средата на класната стая. Там седи набито момче, с искрящи черни очи. Ако можем да надникнем в биографията му ще видим подобни сцени:
Малко дете на около 2-3 години. Майката държи високо една вилица в ръката си, а детето стои срещу нея и въпреки ниския си ръст се стреми да достигне вилицата като в същото време крещи: „Аз ще ям сам с вилица„. Черните му очи искрят, а гласът му е гневен. Краката му тропат по пода. Когато разбере, че майката няма да отстъпи, то отива до стената и започва да удря главата си в нея. И не спира, докато не го откъснеш насила оттам.
Той е вечно в движение, поти се много, но боледува малко. Когато се разболее, вдига внезапно много висока температура.
Друга сцена: Две години по-късно на вратата се звъни. Преди родителите да станат, детето вече бяга към вратата. Стъпките му отекват като барабанен удар и то сякаш иска да пробие пода с краката си.
То заявява твърдо и категорично желанията си, които или се изпълняват, или ако не се изпълнят, се разразява буря, често съпроводена не само с викове, но и с неосъзната готовност да наложи своята воля с юмуруци.
Винаги му е горещо и трудно можеш да го накараш да обуе чорапи. Винаги е заето с нещо, чука, тропа, събаря.
Но веднага замира, ако започнеш да му четеш някакви истории, особено такива, в които доброто и злото се срещат в битка, която съвсем разбираемо за него печели доброто. Ако случайно злото победи по някакъв начин, то изпада в истинска ярост от тази несправедливост. И променя историята така, както то мисли, че трябва да е. Моралът в лицето на доброто не му е чужд, дори напротив, но то не признава смирението.
След още няколко години детето се връща с посинено око от училище, защитавал е своя нападнат другар и доста е ступал нападателя. Гордо е с това, че е изпитало своята сила.
Смята се за прав и не търпи никакви възражения. Когато го заплашиш, че ще остане без вечеря, той казва, че решава да не яде тази вечер и се прибира в стаята си.
Така последната дума си остава неговата.
Учителите започват да се оплакват, че тероризира съучениците си, изпитвайки своята сила. Когато това започва да се повтаря, родителите проявяват здрав разум и го ориентират към спорт, където ще може да доказва себе си.
Работа с темперамента
Защото холеричният темперамент е действен темперамент, трябва да му се даде възможност да се научи да се бори с обективния свят, да преодолява трудности и по този начин в него да се събудят страхопочитанието и уважението към околната среда.
Друг път към авторитета за този темперамент, който е толкова силен, понеже взема имулсите си от елемента огън, няма.
Когато се изразходва огромна сила и холеричният темперамент се проявява напълно, в действителност побеждават нещата, а изразходваната сила се разпилява на вятъра, тогава той придобива респект към могъществото на фактите, и от педагогическа гледна точка можем да въздействаме на холеричноте дете, ако му покажем, че можем да вършим неща, с които то не се е справило, въпреки, че е положило всички усилия.
Пред него не можем да си позволим да изпадаме в ситуации, когато не знаем отговора на даден въпрос. Така, показвайки нашите достойнства, ние можем да разчитаме на уважението на холеричноте дете.
Друг начин да се справим със ситуациите, възникващи около холеричния темперамент, е чувството за хумор. Там, където действа една, кипяща кръв, един вътрешен огън – наказанията, заплахите и наградите остават без значение.
Да останеш флегматик при гневните изблици на холерика и едва на другия ден или късно вечерта да го накараш още веднъж, когато провокацията липсва, да изживее даденото събитие, да го изиграе пред себе си и да го изживее по този начин наново, когато поставим холеричното дете в състояние да види комичното в ситуацията, тогава може да очаваме постепенна промяна в поведението му.
И така – гръмки, своеволни, рано прохождащи и проговарящи, рано осъзнаващи себе си като аз, налагащи своите желания, гневни изблици при отказ и дори нахвърлящи се неосъзнато срещу вас, нежелаещи да вървят по утъпканите пътеки и винаги въодушевени за нови открития и авантюристични приключения, изобретатели и откриватели, енергични и решителни – това са холеричните деца, при които единственото средство да се справят със своите неовладяни емоции се явява хумурът, а единственият авторитет – по-големите умения да се справяме с нещата в околния свят.
Каква е причината за характеровите особености на холеричното дете?
Макар и Аз-ът да е доминиращият член при холерика, децата холерици живеят в началото твърде много в астралното си тяло и точно затова те се пробуждат твърде рано и при това интензивно за душевен живот. Но този, рано пробудил се интензивен душевен живот се опира във физически план на една още твърде нежна НСС и това е причината то да е често раздразнително, нервно и избухливо, дори свръхчувствително. Освен това в холеричното дете има много сили в застой, на които ако не се даде поле на изява, може да възнине взривоопасна ситуация.
Въпреки че до възрастта 9-10 г. холеричното дете живее повече в своето астрално тяло и едва с навлизането на пубертета започва един двойствен живот, който прилючва с раждането на Аз-а към 21-вата година.
Сангвиник
Холеричното дете има интензивен душевен живот, но в него все пак доминира елементът огън, докато сангвиникът напълно се разтваря в душевния елемент и е напълно погълнат от живота на чувствата и усещанията.
Той реагира на всички дразнения около себе си, както и холерика, но по съвсем друг начин, за разлика от него – сангвиничното дете много бързо сменя интерса си към нещата.
Ако едно впечатление се задържи твърде дълго и не дойде друго, то се чувства притеснено. Точно по тази причина той остава повърхностен, не се задълбочава в нещата и няма острото и дълбоко мислене на холерика.
Общуването със сангвиничното дете е винаги интерсно и леко. Той живее в едно радостно чувство и се въодушевява от всичко прекрасно. То е доста ловко и нещата обикновено, особено тези от областта на изкуствата, му се отдават лесно. Не се обижда, не влиза в конфликти, обича да помага и като че ли целият свят са му приятели.
И така, ако имаме в класа дете, което в началото ни е възхищавало със своите умения и постижения, но скоро след това тези постижения прогресивно са започнали да намаляват ила ако вкъщи детето ни започва много добре училище, но след известно време започват да идват оплавания, че е станало невнимателно и в тетрадата му думичката „браво!” все повече се заменя с „ бъди по-старателен”, но ако при това детето си остава все така слънчево и енергично – пред нас стои едно дете със сангвиничен темперамент.
Сангвиничното дете е бързо схващащо, но и бързо забравящо дете, необходимо е голямо усилие, за да се задържи интересът му върху нещо, защото то губи много бързо интереса си към един обект и преминава към друг.
Къде според вас седи в класната стая сангвиничното дете?
Работа с темперамента
Но ако опитаме да му дадем дълбочината на холерика, ние няма да успеем, просто защото то няма съответното качество в себе си, на което да се опре, и което да използва.
Какво да използваме при детето сангвиник?
Ще използваме неговата особеност да живее изцяло в душевния елемент. Светът на чувствата са неговата стихия и поради тази причина единствено любовта към даден човек може да се окаже авторитет за това дете, който да последва с интереса си.
Т.е. интерсът на детето-снагвиник към определени неща може да се породи по обиколния път на любовта към някоя личност.
И докато холерикът се нуждае от това да уважава, сангвиничното дете има огромната потребност да обича определана личност и да се опре на този авторитет, който винаги да му показва – тук е „да”, а тук „не”. И тази любов може да направи чудото и да излекува едностранчивостта на този темперамент.
И след като това стане отново трябва да се върнем към древния принцип „подобното лекува подобно” и да опитаме да занимаваме сангвиничното дете през точно определени интервали от време с такива предмети, временният интерес към които е оправдан, които не заслужават човек да задържи интереса си върху тях, трябва да ги оставим да въздействат върху детето известно време, след което да му ги отнемем, за да може то да пожелае отново да ги получи.
Тук отново, като при флегматичното дете и дори в по-голяма степен ще използваме ритмичността, защото то повече от другите деца живее в ритмичната система.
Ритмичните повторения укрепват волята му. Вече споменах неговата нагласа към изкуството. Това е неговата душевна храна, от която не бива да го лишаваме, независимо дали му даваме да се упражнява в музикални упражнения или го натоварваме със задачата да учи стихотворения наизуст.
Всеки ден трябва да му поставяме малки задачки, които изискват съответната отговорност. Така ние ще укрепим волята му да задържа интереса си върху нещата.
Може да използваме и следното. Когато разказваме увлекателна история, да разказваме толкова бързо, че детето да не получи възможност да вникне в ситуациите. Тогава то само поисква да останем повече време върху дадената сцена, за да си изясни картината. И по този начин само задържа вниманието си върху нещо.
Меланхолик (намиращият се в зародиш Аз)
Когато човек се замисли, като че ли сангвиничният темперамент е толкова естествен за децата. Жизненост, доброта, любов. Липсва тежестта на проблемите от света на възрастните! И като че ли всяко детство би трябвало да протича с един сангвиничен оттенък.
Но това не е така. И това още ведъж показва колко различни сме ние хората още с появяването си на земята и колко малко познаваме причините за това различие.
Защото когато едно малко дете с големи умислени и дори тъжни очи, без да има особена, на пръв поглед, причина за тази тъга, седи странно и тихо пред вас, дете, след което не можеш да чуеш радостни викове, смях, което седи умислено, като че ли проблемите на света са се стоварили върху раменете му, това е една много тъжна картина и за самите нас.
Къде седи то вкласната стая?
Меланхоличното дете е предразположено към болката, към неудоволствието. Те са заседнали в душата му поради причината, че същностната сърцевина, душевно-духовното, не е било в състояние да преодолее известни втвърдявания във физическото тяло и в резултат на това в организма отлагането на соли е силно и детето се чувствува тежко.
Дори за повдигането на крак или ръка, меланхоличното дете трябва да положи повече усилия, отколото другите деца, защото чувството на тежест се противопоставя на душевното намерение. Поради това детето започва да се вглежда все повече в себе си и да изпитва все по-малко радост от външния свят.
Можете да си представите за момент една птичка с вързана на крака тежест. Тя разтваря крила, за да полети в унисон със собствената си природа, но в същото време тежестта я дърпа надолу. По подобен начин тежестта на физическото тяло, поради усилените телесни отлагания, проникващи в тъканите, спира полета на душата и Духа в меланхоличното дете.
И какво можем да направим?
Работа с темперамента
Ако му поднесем отвън нещо весело, което му е чуждо, то ще остане безралично към това, ако му обясним, че неговият живот съвсем не е лош, то ще се почувства неразбрано и ще се затвори в себе си.
но ако му поднесем собствената си тъга или историята за нещо, което сме преживели, то ще приеме нещо, което носи и самото то. По такъв начин във вътрешността бива предизвикана ответната реакция – бива предизвикано противоположното.
Изслушвайки чуждата болка, меланхоличното дете започва да изживява чуждото страдание и започва да разбира, че не само на него му е трудно. И понеже меланхоликът живее в мисловния елемент, то започва да рзсъждава върху чуждите съдби. В него се пробуждат силите на съчувствието към другите и това е благословията на този темперамент, защото чрез състраданието ние можем да отидем много далече в нашето развитие.
И така, меланхоличното дете е способно не само да съчувства на другите, но и да поеме ролята на изповедник. Това говори за една ранна зрялост.
И понеже знаем колко е важен в ученическата възраст авторитетът, който да може да бъде последван, ще се опитаме да доведем до детето-меланхолик личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и говорят, изхождайки от свои лични опитности.
Детето, което има естествено влечение, поради своята специфика, към скръбта, трябва да усеща, че възпитателят му е познал болката от реални външни обстоятелства.
Можем също така да издигаме пред детето пречки, които да довеждат до едно оправдано страдание. Точно тогава ще забележим как детето мобилизира своите сили и веднага след това ще открием една лека веселост в него. Защото тогава душата на детето влиза в други релси.
От казаното дотук можем да обобщим:
Когато детето проявява нетраен интерес към всичко, тогава ние трябва да го определим като сангвиник.
Деца, които се самовглъбяват и са склонни към дълги размишления – това са меланхоличните деца.
Имаме ли обратното усещане, че децата не са заети с нещо вътрешно, но и не демонстрират външно участие, тогава имаме работа с флегматици.
Деца, които изразяват остро своята воля и буйстват са холерици.
Влиянието на темперамента на възрастните върху децата
Добре е човек винаги да помни, че при работата с децата най-голямо значение има вътрешното, душевното.
Детето се обучава и възпитава от душа към душа и затова трябва да се стараем да имаме едно съзнателно отношение при работата си с децата.
Такова трябва да бъде и нашето отношение към въпроса как ние влияем на децата около нас с нашия темперамент? Защото е ясно, че определени черти на темпераментите могат да влияят негативно не само върху нас, но и на хората около нас.
Нашият свободно проявяващ се флегматичен темперамент може да блокира енергията на децата, които естествено в тази възраст се стремят към някаква дейност. И не само енергията, а живите сили на фантазията.
Ако не се даде възможност да се разгърнат силите на фантазията и енергията, то те се връщат назад и това влияе затормозващо на целия организъм.
При това децата съвсем естествено изпитват неудовлетворение и ако това продължи дълго, е възможно да се създаде предразположеност към нервозност, неврастения в по-късните години на детето.
Холеричният темперамент, проявяващ се свободно и без задръжки може да доведе до заекване, смущения в дишанети и кръвообръщението, храносмилането и веществообмяната.
Сангвиничният темперамент
Оставането бездейни в последователността на нещата, но и спонтанната целеустременост, довежда до опасност в децата да не се развие чувството за отговорност, да не се развият увереността и твърдостта, което в последващите години може да доведе до липсата на достатъчно жизнена енергия и слабоволие.
От своя страна неуправляемият меланхоличен темперамент подтиска душата на детето, а оттам и неговото свободно дишане и циркулация на кръвта, тъй като те са свързани с душевния живот. Възможно е да възникне предпоставка към по-късни сърдечно-съдови нарушения.
За щастие, както в семейството, така и в училище, децата се срещат и върху тяхното същество влияят различни темпераменти, което донякъде допринася за определено равновесие.
Заключение
Запознавайки се с темпераментите, ние имаме възможност да получим една частица познание за човешката същност, която да ни позволи да разберем малко повече нашите действия и действията на нашите близки и да работим съзнателно върху тях.
С помощта на това познание ние можем да разберем защо холерикът се опитва при всички случаи да се наложи, сангвиникът да бъде радостен, а меланхоликът тъжен, можем да преодолеем чувствата на симпатия или антипатия и да достигнем до емпатията, толкова необходима за здравето на нашите деца!
Автор: Росица Левашка