Емил Бок
Лятното слънцестоене винаги е било празник на слънцето и светлината. Християнският Йоанов празник също отправя погледа си към слънцето и светлината, но този поглед е нужно да проникне отвъд сетивното явление и да достигне същността, която ни говори през слънцето и светлината. Той се празнува тогава, когато екстазът от най-дългия ден и най-късата нощ вече е преминал. В отзвука на слънцестоенето като външна връхна точка на годината ние празнуваме Йоановден. Мъдростта на съдбата сама е подредила това по този начин. Някога 24. юни, денят на Йоан Кръстител, е бил тъждествен на лятното слънцестоене. После обаче вследствие на историческите обстоятелства, които са свързани с християнския календар, той се е отделил от лятното слънцестоене. Така днес 24. юни се намира три дни след лятното слънцестоене. Човек може да празнува Йоановден в най-голямо спокойствие и свобода, след като връхната точка на лятото вече е прекрачена. В бъдеще, когато се говори за „първата неделя след Йоановден“, това ще получи подобно звучене, както когато през пролетта казваме: „първата неделя след пролетното пълнолуние“. Защото както пролетното пълнолуние е кулминацията на това, което Луната дарява на Земята, така и лятното слънцестоене е най-високият връх на онова, което Земята в общението си със светлината и топлината може да разгърне. Кулминационните точки в природата трябва да бъдат дочакани, едва след това можем да празнуваме християнските празници: Великден през пролетта, Йоановден през лятото.
Вътрешната ситуация на Йоановия празник, която трябва с времето да постигнем, се разкрива пред нас във ведрата лекота на първа сцена от трето действие на „Нюрнбергските майстори певци“ от Рихард Вагнер. Това е една стихийна нощ, там всичко се обърква. Това е нощта на Йоановден. Хората се бият без изобщо да знаят кой кой е. Пъстра тълпа от хора се блъскат по сцената. И сега след като Йоановден изгрява в златна тишина, Ханс Закс седи в своята обущарска работилница. Той е човешки образ на Йоан Кръстител, чието име и носи (от немски: Johannes – Hans. Бел.прев.). Той отново трябва да разсъждава върху това, защо хората се карат. Миналата нощ с цялото си повишено настроение е била наистина хубава, точно като веселба преди сватба.
Ритъмът, в който хората са се пердашили, не му излиза от главата, ударите продължават да звучат в музиката. Но сега шумът е изчезнал и му се явява най-любящият отговор на загадката: виновна е природата на разгара на лятото.
Да, лятната нощ! Когато люлякът – има се предвид черният бъз – цъфти и светулките наоколо жужат, едно вълшебство е тук. Когато дните са най-дълги, а нощите – най-къси, по високите места се запалват огньове и всичко танцува и скача. Хората оставят за малко всички порядки настрана и се отдават на величествения космически безпорядък, който е присъщ на летния екстаз. Но след това трябва да се издигне мекото плодотворно прояснение на Йоановия празник.
Да открием християнското лято, е задача, която само с течение на времето ще може да бъде разрешена. Когато най-дългият ден е настъпил и нощта клони към приповдигнатост, невъздържаност, да помислим тогава и за следното: ние не се намираме вътре в лятното време, а началото на лятото едва сега настъпва. Следователно лятото идва едва след като сме преудолeли летните сблъсъци, то се разгръща чак след лятното слънцестоене. Ако искаме да открием изобилното чудо на лятото, трябва да приемем, че то се разгръща едва в низходящата половина на годината. Това до голяма степен е изчезнало от усещането ни за живота, не на последно място по вина на църковните обичаи и институции.
Годината представлява един прекрасен цялостен, единен ритъм. В него ни се разкриват мировите основи, но не в застинали знаци, а в ритми, в издигането нагоре и надолу на вълната. Това е действителната загадка на времето: времето не се движи праволинейно, а се движи в трептения, то танцува. Ако човекът не беше толкова скован и скучен, ако би се понесъл заедно с люлеещото се време, то той щеше да знае по-добре, какво значи да бъдеш човек. Човекът седи като прикован, но въпреки това времето се полюшва. А най-съкровеното в нашия живот, религиозният стремеж, не трябва ли да трепти заедно с него? Иска ли християнството да се развива напред в бъдещето, то то трябва да се движи оживено заедно с годишния ритъм. Трябва да знае, какво е значението на това, че празниците се падат в различните времена на годината. В краен случай при Рождественския и Великденския празник все още се е запазило едно избледняващо усещане за връзката им с годишното време. Колко дълбоко си принадлежят рождественската мисъл и състоянието през зимата, както и великденската мисъл и състоянието през пролетта, това трябва тепърва наново да се учи. Преди всичко останало обаче ние се нуждаем от усещане за цялостната година; празното пространство, което наричаме годишната половина, лишена от празници, трябва отново да бъде запълнено. Пагубна едностранчивост е да се смята, че по същество християнски празници има само във възходящата част на годината. На Рождество Слънцето започва да се издига. На Възкресение то продължава да се издига, а на Петдесетница се издига още по-нагоре. За времето в годината, през което Слънцето се снижава, от Йоановден, началото на лятото, през Михаиловден, началото на есента, чак до Рождество, съответстващото християнско съдържание липсва. Така че изненадващо ли е изобщо, че човечеството винаги иска да признава единствено издигащото се, а от снижаващото се се страхува? Но ние не можем да се движим в световния ритъм, ако изпитваме страх от намаляващото, следователно и страх от остаряването. И така днес целият човешки живот е станал неритмичен, равномерен и без люлеене, без трептене. Как стоят нещата с прекрасния ритъм на деня и нощта? Той все още ли се изживява наистина като ритъм? Човек цени единствено деня, защото тогава, когато не е безработен, той може да изкарва пари. С нощта просто се примирява, че я има. Но който не живее в живия ритъм на деня и нощта и не обича и двете му разклонения, издигащото се и спускащото се, то скоро той няма да получава вече никаква полза и благодат от съня. Нощта ще го остави с празни ръце и ще го лиши от своите тайни и дарове. Тогава животът ще се състои само от мисловните тирета на деня, а помежду им ще има дупки: нищото. Само че стинският живот се намира единствено в полюшването между ден и нощ. Душата ни пребивава в двя свята, не само светът на деня е действителност.
Човешкият живот също представлява един ритъм в пряко съответствие на годишния ход. Средата на живота съответства на лятното слънцестоене. Че днешният живот е станал неритмичен, без люлееща се подвижност, се вижда ясно от това, че хората единствено в редки случаи след като преминат средата на живота си продължават наистина да се развиват. В крайна сметка причината е в това, че на хората не им се иска да се сбогуват с останките от своята младост. Човек е забравил, че остаряването може да има една голяма стойност, именно когато след средата на живота започне низходящото разклонение. Човек просто го прави, особено докато стареенето все още може да се ретушира, нищо от това не може да се промени. Но да казват едно истинско „Да“ на тази част на вълната, която не се покачва, а спада, която разкрива вътрешната страна на съществуването, по-рано толкова често закривана от цъфтящата външна страна, едно „Да“ на остаряването, на това хората трябва най-напред отново да се научат. Без това „Да“ човек никога няма да стигне до зрялост и сбъдване в своята най-съкровена същност.
Как стоят нещата с най-малкия ритъм, който непрекъснато извършваме, когато вдишваме и издишваме? Не трябва ли в един свят, в който чувството за ритъм в голямото и малкото угасва, човешкото дишане да стане плитко? Дишат ли изобщо хората в днешно време? Не можете напълно да избегнете дишането, то все още се движи малко. Но каква чудесна помощ може да бъде вдишването и издишването, за да останем живи отвътре! Гьоте можа да изрази това по великолепен начин в стиховете от „Западно-източен диван“:
Im Atemholen sind zweierlei Gnaden:
Die Luft einziehen, sich ihrer entladen;
Jenes bedrängt, dieses erfrischt;
So wunderbar ist das Leben gemischt.
Целият живот е подвластен на ритъма, който така прекрасно смесва живота. Вдишването притиска, издишването – освежава. Целият живот съдържа в себе си периоди, когато ние биваме притиснати навътре в себе си, но и такива, когато изпълнени отново с доверие можем да се оставим на вълните на живота. А какво би се случило с нас, ако тази непрекъсната промяна не се случваше? Противно на това, жената на Лот, която се превръща в стълб от сол, е била в крайна сметка една все още жива, движеща се фигура. Годишният ритъм с пролетта, лятото, есента и зимата би могъл тъкмо вътре в религиозния живот да бъде най-голямото училище, в което човекът се учи да преодолява всяка скованост, всичко неритмично и наново да си завоюва ритъма в ролята му на истинския жизнен елемент. Голямото вдишване и издишване на Земята, това са годишните времена. Земята като голямо майчино същество издишва от Рождество до Йоановден и после отново вдишва от Йоановден до Рождество. В издишването са Великденския празник, Петдесетница чак до лятното слънцестоене, а във вдишването е прибирането в себе си, навлизане във вътрешната същност, което започва от Йоановден. Йоановден отбелязва началото на вдишването, след това до Михаиловден следва големият период на усилено прибиране в себе си – Земята е вдишваща до Рождество, а ние сме изцяло в себе си, както и Земята е цялата в самата себе си.
Ако се оставим на християнския Йоанов празник да ни прошепне своята мъдрост, ще узнаем: това е празникът на Слънцето, но на това Слънце, което от този момент нататък бавно намалява; това е празникът на светлината, но на онази светлина, която вече бавно отслабва. Знаем, че намаляващото лятното Слънце ни дарява най-прекрасните плодове; нарастващото Слънце им позволява да растат, а намаляващото – да узряват. Най-магическата сила на зреене то притежава през късното лято и ранната есен, тогава ни дарява скъпоценни плодове. Самата природа иска да ни научи да обичаме намаляването, тласъка назад на ритъма. Също и самият човек трябва особено след средата на своя живот да го насити с активност, действеност. Но в това човекът бива възпрепятстван, както вече беше отбелязано, от изпадането на днешния живот извън мистерията на ритъма. Повечето хора, вярвайки, че са постигнали гражданската си цел, навършили 28 или 30 години, вътрешно застиват и следва едно постоянно повторение на едно и също. Дори и да имат забележителни външни успехи, не се случва повече никакво истинско развитие и напредък към нещо ново. Въпреки че би трябвало именно сега това да започне, както и едва след средата на годината намаляващото Слънце прави да узряват най-прекрасните плодове.
Християнството трябва отново да стане космично. Когато казваме, че Христос се е свързал със Земята, това може би за много хора е трудно да се разбере, защото те мислят само за материалната Земя, изградена от вещества. Но Земята притежава и свое етерно или жизнено тяло, тя притежава своя ритмична същност. Ритмите в живота на нашата Земя, особено в годишния кръговрат, ни откриват тяхната етерност. Христос се е съединил с ритмично-етерното на нашата планета, той може да се открие в нейните жизнени сили. Те обаче ритмично се люлеят. От Рождество до Йоановден издишват, от Йоановден до Рождество – вдишват. В това движение нагоре и надолу, в това вълнообразно движение на душата на Земята можем да потърсим Христос. Особено след лятното слънцестоене, когато Земята вдишва и най-накрая на Рождество напълно е вдишала, тогава възниква и едно особено вътрешно отношение на човечеството спрямо Христос. С голямото вдишване Христос се спуска в дълбините на земното съществуване. Това нарастващо приближаване има предвид Йоан Кръстител, който стои на лятната връхна точка на годината, когато казва: „Той трябва да расте“. Година след година може да се изживее едно тайнствено нарастване на Христовата близост тъкмо тогава, когато от своето възвишение годината поема надолу.
Йоан Кръстител не би могъл обаче да каже „Аз трябва да се смалявам“, ако нямаше нещо да даде. Думата „смаляване“ сама по себе си е вече доказателство за това, че Йоан е бил много голям. Само който има, може да даде. Но който дава, той расте. Бихме могли да помислим,че след като той е дал нещо, значи е станал по-малък. Несъменено нещо в Йоан се оттегля. Но точно благодарение на това нещо друго расте в него, дори можем да кажем: някой друг. Във връзка с това от година на година на нас постепенно ни се открива една тайна. Когато на Йоановден изричаме името на Йоан, го правим по един празничен начин. Нашият душевен поглед го търси като някой много голям. В Евангелията всъщност той бива наричан „Божият ангел“. Ние можем да го открием на ангелската степен. Като Божи ангел той ни учи да принасяме жертви, учи ни да се молим. В култовия живот имаме едно училище, в което наново учим изкуството на задълбоченото ритмично изживяване. Ритуалният култ ни води чрез ритмичното завръщане към една по-висша житейска сфера. Това училище ни учи, както на Йоановия празник дори на олтара изричаме „Божият ангел“, молещият се и жертвоприношителят за пример, така и от наша страна да кажем: „Аз трябва да се смалявам, Той трябва да расте“. Той е покровителят и ангелът пазител на култовото, ритмичното, жертвено-ритмично люлеещото се религиозно изживяване.
По този начин навлизаме правилно в лятното време като във време, в което слънчевите кръгове стават все по-малки. Тъкмо сега можем да се издигнем до ангелското ниво, вдъхновени от Йоан Кръстител. На Петдесетница открихме смелостта за извисяване на истинската човешка същност, понеже пламъкът на висшия Аз ни докосна. Ние узнахме: човекът може да се стреми към висините. Сега пътят е свободен да се стремим към онези вътрешни висини, които са в основата на намаляването, отслабването във външния свят. Присъединявайки се към кръга на Йоан, се докосваме до ангелската степен. И после когато годишният ритъм отново поеме към намаляване и дойде началото на есента, можем дори да се издигнем до архангелската степен. С това правим крачката от Йоановия празник към Михаиловия празник. В низходящата част на годината човекът може не със своето физическо, а със своето вътрешно същество да расте, защото там в него може да расте Христос. Тогава в тези два празника, Йоановден, летният празник, и Михаиловден, есенният празник, имаме истинското християнско съдържание за така наречената половина на годината без празници. И ако ние продължим да растем, от човек, ангел, архангел най-накрая на Рождество стигаме до самия Христос. Йоан — Михаил — Христос, това е стълбата, водеща нагоре през слизащата надолу половина на годината.
Откъс със съкращения от книгата „Кръгът на годишните празници”
(Emil Bock: Der Kreis der Jahresfeste. Eine Sammlung von Aufsätzen, Stuttgart: Verlag Urachhaus, 1992)
Емил Бок (1895–1959) е немски теолог, писател, антропософ, един от основателите на Християнската общност в Германия, става неин ръководител след смъртта на Фридрих Рителмайер.
Превод от немски език: Милена Бонева