Мария не харесвала особено да ходи по чужди места. Тя рядко била излизала от Назарет и никога преди това не й се било случвало да моли за подслон през нощта, нито да спи край пътя. През деня не било толкова зле. Слънчевата светлина правела света дружелюбно място и те вървели бързо, за да стигнат навреме във Витлеем. Но щом се спуснела нощта и легнели да спят, Мария усещала как изведнъж сърцето й натежава и започвала да тъгува за дома. Докато лежала в тъмното, тя мислела за Назарет, за своя малък дом, за градината с рози и за сладкия аромат на жасминовия храст под прозореца си. Спомняла си как пеел вятъра, докато духал в листата на храстите и дърветата или когато разресвал на вълни житните поля. Вятърът й бил наистина специален приятел. Щом нахлуел в стаята през отворения прозорец, тя знаела още преди да е погледнала навън какъв щял да бъде деня. Научавала го от нежния му шепот или от рязкото му и грубо дихание, от ароматите, които носел из въздуха или от влагата на допира му. Но по протежение на този път духал друг студен и недружелюбен зимен вятър, който карал Мария да се чувства още по-самотна.
Казва се: „Вятърът духа, гдето си ще.” Вятърът се приближил към Мария и забелязал тъгата й. Какво можел да направи, за да я разведри? За миг се укротил и замислил. Нали било зима, негов дълг било да свири в цепнатините и ключалките, и да вие по кьошетата. Но любимата Мария се чувствала толкова самотна и печална далеч от дома. Изведнъж вятърът започнал да пее друга мелодия. Започнал да пее за пролетта в Назарет, за избуяващото жито, за разпукващите се пъпки, за дивните им цветове и за жужащите пчели. Той изпял пролетната си песен така сладко и нежно, че стоплил сърцето на Мария и тя заспала щастлива.
Какъв добър вятър бил той! Не можел да не бъде загрижен за скъпата Мария. Така че не се учудвайте, ако преди Коледа изведнъж стане толкова топло, че да си представите, как зимата вече е свършила. Това е вятърът, който пее пролетната си песен, за да не се чувства Мария самотна и печална, когато е далеч от дома.