Мария и Йосиф вървели по пътя към Витлеем. Малкото магаренце радостно припкало пред тях. Йосиф крачел уверено след него, подкрепяйки се на тоягата, която винаги носел със себе си. Мария правела такива усилия да не изостава, че постоянно изранявала малките си нозе на острите и назъбени камъни. Тя стискала зъби, за да не извика от болка, но не можела задържи сълзите, бликащи от очите й. Магаренцето отпред не забелязвало нищо. Нищо не забелязвал и Йосиф, толкова погълнат бил да следват верния път.
Обаче Ангелът, който бдял над тях по време на пътуването им, веднага видял, че Мария ридае. Той се приближил към нея и й я попитал: „Скъпа Мария, защо ридаеш по пътя към Витлеем, където ще дадеш живот на детето Исус? Нима не се радваш?”. Мария отговорила: „Аз съм окрилена от радостното очакване на детето Исус – за това не се оплаквам, но острите и назъбени камъни така израняват нозете ми, че едва вървя.”
Щом Ангелът чул това, се взрял в камъните. Светликът на ангелските му очи ги огрял и изведнъж… милувката на тази неземна светлина ги преобразила! Острите им ръбове се стопили. Те станали гладки и обли, и започнали да греят в пъстри багри. Тук-таме някои камъни се превърнали в прозирни кристали и наченали ярко да блестят.
Мария се почувствала защитена и тръгнала по този сияещ в светлина и цвят път и ни една беда повече не я застигнала до Витлеем.