Случило се така, че по пътя към Витлеем, една вечер Мария и Йосиф отново напразно търсели подслон. Обхванал ги страх, че ще се наложи да пренощуват навън, под открито небе. Малко преди слънцето да скрие и последния си лъч, Йосиф забелязал в далечината малка постройка, без никаква светлинка вътре. Когато приближили, забелязали, че това не е къща, а подслон за овцете. И все пак овчарникът бил по-добре от нищо – щели да се скрият от студа и да имат покрив на главите си за през нощта.
Но все още Мария и Йосиф не се били сблъскали с Петруш.
Петруш бил овчарското куче. През деня той помагал на овчарите и съпровождал стадото до пасбището, а през нощта – пазел овцете от разбойници и други нежелани гости. Щом подушил по вятъра, че към овчарника приближават непознати хора, Петруш скочил, а желязната верига, с която бил вързан, издрънчала. Посрещнал неканените странници със силен лай, който означавал: „Пазете се! Първо трябва да се разберете с мен. Не приближавайте повече!”
Когато Йосиф чул ядосаното ръмжене, той свил рамене и се обърнал да се върне назад, като казал на Мария: „Надали можем да направим нещо. С този страж трудно бихме се разбрали. Той е по-страшен и от най-коравосърдечния човек.” Мария не се помръдвала, а Петруш продължавал да лае, за да покаже колко е горд да прогони двамата неканени посетители.
Но тогава Мария казала: „О, Йосиф, нека поне опитаме. Нощите са толкова студени. Без покрив над главите ни трудно ще прекараме часовете до изгрев слънце.” Докато говорела, тя бавно пристъпвала към подслона.
Кучето Петруш било изпълнено с гняв. То продължавало да ръмжи и скочило разгневено срещу Мария. Преди Йосиф да успее да я защити от разяреното животно със своята тояга, нещо неочаквано се случило. Като че ли недоловима и неизречена команда била дадена. Петруш изведнъж спрял да ръмжи и застанал тих и спокоен на едно място, с поглед, втренчен в Мария, която се била доближила твърде много. Кучето било неузнаваемо – започнало да върти весело опашката си напред-назад. Затичало се към Мария и легнало по гръб пред нея, за да може тя да погали нежно козината на стомаха му. Когато Йосиф доближил Петруш, се чул още един сърдит лай, но Мария с нежен жест го успокоила отново. „Виж как желязната верига е наранила нашия приятел, докато се е дърпал”, показала тя на Йосиф. „Цялата му шия е в рани.” Мария нежно докоснала наранените места, а Петруш нито трепнал, нито се уплашил от нейния допир.
След това кучето с най-голяма радост искало да последва Мария и Йосиф вътре в овчарника, но нямало как, защото веригата го спирала. Той легнал възможно най-близо до вратата, изпълнен с радостно вълнение, че тази нощ ще бъде пазителят на Мария.
Рано сутринта на другия ден овчарят, който идвал да нагледа стадото си, с почуда станал свидетел на удивителна сцена. Вратата на подслона била отворена, а през нея излезли жена, мъж и малко магаренце. След тях изтичал и Петруш, безмилостното куче, въртейки весело опашката си. Доближил се до жената и близнал ръката й. През това време овцете в обора блеели така радостно все едно ги е посетил много скъп за тях човек. Овчарят бил запленен от тази сцена и не помръдвал дълго, докато Мария и Йосиф се изгубили от погледа му. „Добре, Петруш”, извикал той кучето си. „Кого беше подслонил в овчарника тази вечер?” Ако само можеше да разбира кучешкия език, тогава Петруш със сигурност щеше да каже на своя стопани кои бяха тези неочаквани гости.
Овчарят забелязал също така, че раните по шията на кучето били напълно изчезнали, все едно някой ги е излекувал само за една нощ. Тогава неговото удивление станало още по-голямо.