Симон, старият пазач на портите, седял до своя прозорец и докато наблюдавал с очи вихрения танц на снежинките, размишлявал за отминалите дни. Вече деветдесет години откак бил жив. През седемдесет от тях бил пазил портите на Витлеем. Всяка сутрин, щом първите лъчи на слънцето изгрявали на хоризонта, той отварял портите и ги затварял всяка вечер с угасването на последния слънчев светлик. Бил видял много, много хора да влизат и излизат, и времето го било научило да разпознава кой бил осенен от добро и кой от зло. Но сега, когато силите му вече залязвали и едва можел да вдига тежката връзка с ключове, и да мести портите от пантите им, един млад човек бил заел мястото му на пазач.
А Симон се грижел за една единствена, малка и невзрачна порта на Източната стена на града. Наричали я „високата порта”, въпреки че през целия му живот никога не била отваряна. Когато самият той бил млад, неговият предшественик му дал ключовете за тази порта и му заръчал да полага добри грижи, за да не ръждяса железния ключ. Тъй като бил пазач на порти, щял да разбере без капка съмнение, когато дойде време да я отвори.
Симон вече дълги години се бил грижил за железния ключ, но все още не бил призован да отвори високата порта. Докато мислел за това, старият мъж се надигнал от стола, направил няколко стъпки към бюфета и извадил ключа. После седнал отново до прозореца. Додето гледал как тихо се сипе снега, лъскал железния ключ с крайчеца на вълнената си дреха. Полирал го така, че ключът засиял като сребро. „Сам ще разбереш, щом бъдеш възван”, бил казал предшественикът му. Всеки път, щом се сетел за думите му, сянка на страх минавала през Симон. Ами ако е дошъл моментът да отвори портата, а той не е достатъчно бдителен, за да чуе зова?
Тогава забелязал как на изток небето взело да изсветлява, все едно снегът бил спрял. Светлината ставала все по-силна и по-силна. От нея се показала висока златна порта, която се отворила и от портата излязло едно дете. То огледало пазача, помахало му радостно с малката си ръка и тръгнало по невидим път надолу към земята. От време на време поглеждало към Симон, който го наблюдавал в захлас. Изведнъж Симон възкликнал: „Високата порта! Детето сигурно върви към високата порта, а аз седя тук и зяпам!”
Загърнал се във вълнената си дреха, събрал всички сили и се отправил през снега към Източната порта. По пътя не срещнал жива душа. В това време хората предпочитали да стоят у дома. Въпреки че Симон вече не можел да различи златната порта в небесата, той все още си представял как видял светлика на изток. Най-накрая стигнал до високата порта и пъхнал сребристия ключ в ключалката. Той се превъртял много лесно. Високата порта се отворила без звук и там стояло детето. Изпълнено с доверие, то подало ръка на Симон и казало: „Благодаря, че чу зова ми и отвори портата. Оставих горе отворено за теб. Погледни!” Старият пазач вдигнал поглед и отново видял златната порта в небесата. Тя стояла широко отворена, а към нея водел блестящ път. Симон се усмихнал блажено и се заизкачвал към небето. Детето го придружило с поглед, докато изчезнал зад портата.
Изминали няколко дни преди да разберат, че старият пазач го няма. Търсили го, но не могли да го намерят. После в града се появили странници – мъж с младата си жена и малко магаренце. Новият пазач не ги бил видял да влизат и бил много смутен. Затова отишъл до високата порта и я намерил отворена. Ключът все още стоял в ключалката. „Да не би старият Симон съвсем да се е извеял и да е отключил портата?”, промърморил мъжът, заключил я и взел ключа със себе си. Нямал и представа, че този, заради когото трябвало да я отворят, вече бил влязъл.