Ребека била най-бедната жена в селото. Не стига че нямала други дрехи, освен тези на гърба си, ами блузата и полата й били прокъсани дрипи, а обувките и чорапите – целите на дупки. Всички в околността я познавали и тя познавала всички. Знаела къде да почука, ако е гладна и къде да намери подслон, щом зимният студ я натири. Водела окаян живот, но била така привикнала с него, че не можела да си представи друго. Веднъж, когато един селянин я окайвал за участта й, тя му рекла: „Има поне едно нещо, което смущава другите, но не и мен.” Докато той я гледал с почуда, тя продължила: „Всички вие трябва да търпите просията ми, а от мен никой не смее да проси.” И с лукава усмивка пъхнала хляба, който той й бил дал под мишница и офейкала.
В онази зима, за която разказва историята ни, недоимък царял навред из страната. Хората едва успявали да утолят собствения си глад, затова с неохота давали и малкото на Ребека. Тя трябвало да почука на много врати, преди да събере храна за оскъдния си обяд. Един ден топлата супа, която й дали, напълнила едва половината от канчето. Седнала тя край пътя, за да изяде обяда си и изведнъж видяла да се задават мъж, жена и магаренце. Вече се досещате кои били те – Мария и Йосиф на път за Витлеем. Мъжът изглеждал унил, а бялото лице на жената било така свито от студ, че дори Ребека изпитала съжаление към нея. Тя им подвикнала: „Защо сте толкова отчаяни и печални? Какво се е случило?”
Йосиф мълчаливо извърнал очи към нея и погледът му спрял върху купичката със супа. Мария обаче меко казала: „Нямаме храна, затова нямаме сили да вървим.” „Защо не си купите нещо за ядене?” – попитала просякинята. „Защото нямаме пари”, бил отговорът. „Тогава защо не просите?”, продължила Ребека. „Опитахме се – със стеснение признала Мария, – но никой не ни даде нищо.” „Разбирам – съгласила се сиромахкинята, – времената са тежки. Хората нямат дори за себе си. Погледнете как скъпернически се отнесоха към мен.” И тя им показала супата на дъното на канчето си.
И тогава изведнъж в нея просветнала най-необичайната мисъл, която някога й била хрумвала. „Кажете ми – попитала тя, – носите ли някаква купичка?” Да, Мария и Йосиф имали канче. „Тогава да си ги поделим – рекла просякинята, – моята супа и вашата нужда.” Йосиф извадил канчето и Ребека отляла от супата си толкова, колкото решила, че може да отстъпи. После отляла още толкова. Купичката й се изпразнила, но тя я държала така, че нито Мария, нито Йосиф успели да забележат. Докато сиромахкинята гледала как двамата гладни хора ядели супата си, изпитала радост, каквато никога досега не била изпитвала. За миг забравила дори собствения си глад.
Всичко продължило едва няколко минути, след което Мария и Йосиф продължили по пътя си. Ребека още дълго време гледала след тях. Тези пътници я научили да обгрижва другите по начин, за който дотогава нямала представа и това й донесло огромна радост. Когато накрая се навела да вдигне празното канче, то било пълно до ръба с прекрасна димяща супа. Тя била така вкусна, че утолила досущ глада й.