Автор: Кристин Натале
Живели някога със своите баба и дядо малко братче и малко сестриче. Къщата им била до гората. Пред нея се простирали ливади, а отвъд се издигала планина.
Една привечер в края на лятото, докато братчето и сестричето плетели венци от парички и димитровчета, за първи път се усетил студения полъх на есента. Слънцето вече залязвало зад планината. Скоро трябвало да се приберат у дома. Братчето надигнало глава и видяло, че нещо блещука сред ливадата.
– Сестричке, погледни! – извикало то. – Там нещо блещука!
Тихи и безмълвни те гледали как слънчевите зари бавно потъват в мрака, а светлината сред поляната става все по-ярка. Изведнъж тя придобила очертание и децата зърнали най-чудноватото нещо – поляната като че се изпълнила с миниатюрни рицари в блестящи доспехи!
Докато ги наблюдавали, започнали да чуват песента им – първо съвсем нежна, после малко по-силна:
Ние ловим ярките слънчеви лъчи.
Дълбоко под земята ги превръщаме в злато.
А разпилее ли луната бледите зари,
творим от тях сребро – и бляскаво, и чисто.
Звездите щом затрепкат в небето над нас,
от светлината им правим бижута в захлас.
Малкото братче и малкото сестриче наблюдавали танцуващите в кръг миниатюрни рицари. Те блестели все по-ярко и по-ярко сред сгъстяващия се мрак. После започнали да потъват един след друг в земята, докато не изчезнали всички.
Децата изтичали в къщата и оживено разказали на баба си какво са видели. Баба им била много стара, косата й била съвсем бяла, но очите й блестели и греели.
– О, видели сте гномчета! – възкликнала тя.
– Какво е гномче? – попитали учудено децата.
– Гномите прекарват лятото, събирайки светлината на слънцето, луната и звездите. А през студената зима работят дълбоко под земята и превръщат слънчевата светлина в злато, лунната – в сребро, а звездната – в блестящи скъпоценни камъни.
– Какво чудо! – казала сестричката – А после какво става?
– Ами… Тези скъпоценни камъни и метали лежат в земните недра и чакат някой да ги изнесе отново на светлина – обяснила бабата.
– А кой ги носи обратно? – полюбопитствало братчето.
– Понякога хората влизат в пещерите и подземните кухини и копаят надълбоко, за да ги намерят. Тези хора се наричат миньори. А понякога джуджетата копаят навътре в земните глъбини и носят на повърхността кристали и други съкровища, за могат да бъдат намерени от хората.
– Какво представляват джуджетата?
– Да попитаме дядо – предложила бабата.
Всички влезли в дневната. Там, близо до огъня, седял дядото. Неговата коса била също толкова бяла, колкото на бабата и очите му греели като нейните.
– Дядо – помолила сестричката, – моля те, разкажи ни за джуджетата.
– О, джуджетата! – откликнал дядото. – Много са специални. Те са малки миньори, които копаят дълбоко в недрата на земята и изнасят скъпоценности на повърхността й – там, където хората могат да ги намерят. Искате ли да ви покажа едно място, където са донесли много кристали?
– Да! – зарадвали се децата.
На следващия ден той ги повел по една пътека през гората. Стигнали до скално отверстие в подножието на един хълм. То било почти изцяло скрито в храсти и дървеса, но дядото знаел къде да го намери. Той носел фенер и кибрит в джоба си. Отстранил някои от клоните, които препречвали входа и влязъл в пещерата. Децата също пристъпили вътре. Било много тъмно, но като изчакали, очите им свикнали с мрака. Те се чувствали напълно сигурни до дядо си. Той запалил фенера и светлината му се отразила в стените на пещерата. Тя не била много голяма, но стените й били покрити с кристали във всички цветове!
– Погледнете! – казал дядото. – Джуджетата са се трудили хиляди години да облицоват стените с тези красиви скъпоценни камъни. Искали са хората да намерят съкровището и да го използват за добри дела. Надявали са се хората, виждайки красивите скъпоценности, златото и среброто, да мислят за звездите, слънцето и луната.
– Толкова е хубаво! – възкликнало момичето. – Как бих искала да имам едно кристалче за себе си.
– Може би джуджетата ще ти позволят да си намериш нещо – рекъл дядото.
Наистина, докато се връщали обратно, братчето и сестричето си намерили по едно прекрасно скъпоценно камъче, което ги чакало на горската пътека. Дори зърнали малко човече с дълга брада и тъмночервена пелерина с качулка да наднича през клонака. Те си спомняли блестящите му очи всеки път, щом поглеждали към своите кристали – подаръци от джуджетата и гномите.
Превод: Надежда Костова