Зима

Един ден, посред зима, царят на джуджетата свикал клана си и казал: „Скъпи джуджета, вие вече събрахте цялата жизнена сила, която се стича през корените към земята. Там тя ще бъде съхранена до идната пролет. Скоро ще настъпи най-дългата нощ и земята ще започне да свети отвътре. Донесете кристали и скъпоценни камъни, обагрени във всички цветове. Щом светлината на кристалите се слее със светлината на жизнената сила, ще станете свидетели на чудо. Навън в света дните стават все по-къси. Със сетни сили грее морното слънце. Подгответе всичко за празника на земната светлина!“

И така, джуджетата запретнали ръкави и закипял деен труд. Те неуморно търсели и копаели. Ден подир ден, дълбоко в земните недра, извайвали кристални пещери. Самият цар им посочвал как да подредят сините, червените и жълтите кристали, за да се образува дъга. И им разказвал: „Някога, много отдавна, Детето на слънцето слезе от небесата на земята. Щом детето израсна, слънцето го взе при себе си. Това събитие остави дълбок отпечатък в земята. Когато светлината на кристалите се слее със светлината на жизнената сила, те ще ни разкрият този образ. Горе на земята хората го наричат Рождество и го празнуват с вечнозелени дръвчета и запалени свещи.“

Джуджетата притихнали. Кирките и лопатите замлъкнали. Никой не помръдвал. Гласовете замрели. В полунощ на Бъдни вечер, когато безмълвна тишина била потопила външния свят, лоното на земята засияло. Зазвънтяла кристалната утроба. В средата заблестял великолепен слънчев облак, и ето! Малка глава, протегнати ръце. Фигура на майка, изтъкана от синя светлина. Смаяни, гномите наблюдавали с широко отворени очи чудото от светлина.

Изведнъж, като струящи от извор, светлинните вълни потекли нагоре към потъналата в тъма земя. Все едно ярко слънце заблестяло над Детето на светлината. Джуджетата отстъпили крачка назад. Малкото джудже Пазикоренче стояло малко по-встрани, но знаело: „Сега аз мога да прозра в небесния свят! Това е дори по-прекрасно от лунния ми полет с феите!“

Постепенно всичко започнало да избледнява. Останал само един венец от мека светлина, преплетен в седем цвята. Джуджето Пазикоренче помислило: „Сега слънцето къпе с лъчите си цялата земя.“

И навред заехтял гласът на царя на джуджетата: „Вземете от светлината на кристалите и я занесете в процепите и пукнатините. Тя ще даде на земята сила за нова пролет. Земята с радост очаква тази светлина!“

Превод: Надежда Костова