Автор: Кристин Натале
В далечни, незапомнени времена страната на феите потънала в голяма печал. Зла съдба застигнала кралицата на феите Титания. Тя заспала непробудно.
Дошла зимата – ледена и снежна. В гората на феите не горели огньове. Семенцата били на сигурно място в скута на Майка Земя, завити топло под юрган от мъх и листа. Джуджетата работели дълбоко под земята. Водните духове мълчаливо кротували под покрова на леда, сковал ручеи и езера.
Феите на цветята блуждаели сред зимата, дирейки топлина и подслон. Надничали в домовете на хората с надежда да намерят покой край огъня, пламтящ в огнището. Там, където вечер се разказвали приказки за феи и горели коледни свещи, те можели да намерят мир и утеха.
Дълго се скитали кралицата и свитата й през тази несвършваща зима. Снегът връхлитал на огромни снежни талази, а старият крал Зима се надсмивал. Лед пукал и пращял. Принц Мраз ехидно се забавлявал като хапел нозете и лицата им, а феите все по-трудно намирали подслон и топлина. Глухи и изоставени били каменните замъци от дълги времена. А къщите, в които все още се разказвали истории за феи, били малко и далеч една от друга. И коледни свещи почти не трептели.
В една тъмна нощ след Богоявление на кралицата на феите започнало да йсе доспива, както хората, щом започнат да замръзват. Но нали била фея, не можела да умре, но не можела и да се събуди. Всички феи се опитвали да я разсънят. Танцували и пърхали с криле около нея, пеели й толкова силно, колкото се осмелявали. Накрая, с помощта на два белоснежни заека, успели да я пренесат до каменния кръг, техен дом и свещено място за танци. Без своята кралица феите се лутали без посока и живец. Много от тях също заспали, а будните креели в печал.
Пролетта най-накрая се завърнала оттоплия Юг. Изтикала крал Зима обратно на Север. Ледът се стопил и дъждец заросил. Семенцата се пробудили и първите цветя зацъфтели. Феите се обнадеждили и побързали да отведат Пролетта в покоите на спящата й сестрица. Пролетта поела ръцете на Титания и й вдъхнала пролетното си обещание. Пяла й магическа песен за рози и пеперуди, за новородени агънца и славеи. Бузите на Титания поруменели и като че ли започнала да диша по-дълбоко. Но уви! Очите й не се отворили, нито заговорила!
Наскърбила се Пролетта, разразила се страшна пролетна буря. Пролетта трябвало бързо да изсуши очите си, за да не се излее потоп. Трябвало да се сбогувала със свитата на кралицата: „Ще продължа да будя всички семенца, а вие бдете над Титания и се молете за лято.”
Феите обещали да сторят всичко по силите си, но не могли да се погрижат за семената и цветята.
Ден след ден феите съзерцавали възхода на крал Слънце, яхнал своя огнен жребец. Той все още бил ниско над хоризонта. Но малко по малко се приближавал и денят растял. Най-накрая дошъл денят на лятното слънцестоене и крал Слънце се изкачил на небесния зенит. Летял високо над покоите на Титания. Феите го зовяли, скачали и танцували, опитвали се да привлекат вниманието му, но той бил прекалено високо, за да ги чуе. Забелязал обаче, че кралицата на феите не дошла да го поздрави в деня им за среща.
Кралят обърнал жребеца си към земята и се приближил дотолкова, че да не навреди на никого. Всичко затрептяло от зной и цветята потърсили убежище в сянката на храсти и дървета.
Но Титания не се събудила. Ръцете и нозете й били все още вледенени, само косата й блестяла в златна светлина. Тогава крал Слънце свалил огнената си мантия и слязъл от огнения си жребец. Без мантия не можел нищо да изпепели, но блестял така ярко, че никой не можел да го погледне. Приближил до кралицата, коленичил и я целунал. Взел ръцете й в своите и усетил как те започнали да стават все по-топли и по-топли. Тя отворила очи и поела дълбоко дъх. Съживила се заедно с всички спящи феи.
Какво щастие настанало! Възгласи, песни, веселба! Феите изтичали да открият бедните си изоставени цветя. Титания благодарила на крал Слънце, че я е възкресил за нов живот. Разказала му колко дълга и студена била зимата. Чудела се какво ще прави следващия път, ако мощта на крал Зима стане по-голяма от човешката любов.
„Не се страхувай – успокоил я крал Слънце, – един ден леденият мраз ще бъде победен завинаги. Хората ще научат как да запалят отново своя пламък. Коледните свещи отново ярко ще пламтят и историите за феи отново ще се разказват. Тогава ще възвестя от небесата – светлина в човешките сърца се роди и пламъкът й вечно ще гори.”
После кралят възседнал крилатия си кон, наметнал огнената си мантия и се устремил към небесния зенит. Феите го изпратили с любов и благодарност.
Тази нощ имало невиждано по цялата земя веселие. И ако фенерчетата още горят, значи феите още танцуват.