Автор: Ейми Стийдмън
Това се случило в нощта, в която се родил нашият Спасител. Нощта, в която ангелите, славейки Бог, съобщили на пастирите благата на вест за мир на земята и благоволение между човеците.
Пастирите по самотните възвишения останали притихнали в благоговение пред величието на тази Божествена картина. Събрали се около пламтящия огън, а новината за раждането на дългоочаквания Цар така преизпълнила сърцата им с удивление и радост, че те останали безмълвни. Но не след дълго се сепнали и с приглушени гласове започнали да разказват какво видели току-що и какво значела ангелската новина. Със сигурност трябвало да сторят едно нещо – да тръгнат тозчас и да намерят новородения Цар. Те започнали да обмислят как да оставят стадото в безопасност, трупайки камара от сухи клони върху огъня. Пращящият огнен език щял да държи далеч всички диви зверове.
Пастирите били така улисани в приготовленията си, така изпълнени с трепет, че никой от тях не помислил за малкото момиченце, което лежало закътано на топло до един камък край огъня. Цял ден било помагало на баща си да се грижат за овцете, след което се прислонило на постелката от сухи листа, защото било много изморено. Пастирите не забелязали детето, защото лежало в сянката на скалата, но дори да го бяха забелязали, биха решили, че е прекалено невръстно, за да разбере величествената гледка в онази звездна нощ.
Но девойчето видяло как се отварят небесните порти и чуло ангелската вест. То гледало в захлас снежнобелите одежди на ангелите и слушало в омая словото им.
Въпреки че детето не разбрало всичко, то все пак узнало, че онази нощ в съседното селце се е родило Детето на Светлината, Царят на Небесата, който донесъл Божията любов и милост на всички нуждаещи се хора по света.
Докато лежала в уютното си ъгълче, наблюдавайки играта на пламъка и малкото агънце, свито до нозете й на топло, в сърцето й изгряло едно единствено желание. Как да види Младенеца, новородения Цар? С трескав копнеж наблюдавала пастирите, опитвайки се да долови думите им. Видяла как един вдигнал в ръцете си агънце, друг взел сирене от малката мандра, трети – резен ечемичен хляб. После се отдалечили от огъня и тя ги видяла да тръгват надолу по хълма. Отивали да се поклонят на Царя. Ако ги последвала, и тя щяла да Го види.
На мига изскочила от постелята и хукнала след мъжете. С бързи, приглушени стъпки заситнила подире им, като се пазела да не би някой от тях да я види и принуди да се върне обратно. Но пастирите били така вглъбени в чудното пътуване, което им предстояло, че никой не помислил да се обръща назад, нито пък чул детските боси крачка по замръзналата земя.
Нощта била режещо студена. Луната блестяла в скованите от лед потоци и в посребрените от скреж поля. Не се чувал никакъв друг звук освен меките въздишки на повея, нежно разресващ оголелите клони на дърветата. Не се виждала никаква светлина в къщите, покрай които минавали. Обитателите им били заспали дълбоко. Но в небето пред тях греела като сребърно кълбо една великолепна звезда. Малката група пастири напредвала, а момиченцето смело ги следвало, въпреки че земята била неравна и твърда, и изранявала босите му нозе. Не било лесно да върви в крак с бързия ход на мъжете, но детето не спряло нито веднъж да почине, докато не стигнали до селцето Витлеем и пастирите не спрели пред малкия обор, над който греела бляскавата звезда.
Те се скупчили и заговорили с тихи гласове, а момичето се дръпнало настрана в сянката на съседната къща, наблюдавайки какво ще предприемат. Те извадили от торбите си онова, което били донесли и едва тогава тя разбрала, че това са подаръци за Младенеца. Парче ечемичен хляб, домашно сирене, шепа сушени плодове и агнешко руно, бяло и пухкаво, за да повие топло крачетата на Детето в онази мразовита нощ. Пастирите погледнали с тъга тези скромни подаръци.
„Такава сиромашия” – казал единият пастир засрамено.
„Така е, това са бедни дарове – казал втори, – но Той ще разбере, че това е най-доброто, което можем да дадем с любов от сърцата си.”
„Разбира се – добавил трети, – но колкото и да са невзрачни, са по-добре от нищо. Щеше да е грях, ако бяхме дошли да се поклоним на нашия Цар и Спасител с празни ръце”.
Тези думи попили в съзнанието на детето и попарили надеждата и радостта в сърцето му. Девойката нямала подарък за Детето. Тя погледнала към своите малки, мургави от слънцето празни ръчички и вопъл задавил гърлото й. Щом е грях да се влезе с празни ръце, тя трябва да остане отвън. Била вървяла толкова дълго и копняла така горещо да види Младенеца, а сега всичко било напразно, не й било писано да го види. Може би ако пропълзи по-близо, ще може да надникне през отворената врата и да хвърли поне един мигновен поглед, оставайки незабелязана.
Пастирите почукали на вратата и свалили почтително шапките си. Нисък и мил глас ги поканил да влязат, а вратата останала отворена. Детето притичало и се опитало да погледне вътре. В меката светлина то видяло красива млада жена с ниско наведена глава, зад нея имало вол и магаре, наведени над ниска ясла. Девойчето се опитало да види Детето, но фигурите на коленичилите пастири му попречили. След това вратата се затворила и то останало вън.
Като че ли от сърцето й щяло да закапе кръв. Била толкова изморена, краката я болели, но всичките й несгоди били на халост. Царят бил съвсем наблизо, деляла ги само една стена, но тя нямало да го види. Хвърлила се на каменистата земя и заровила лице в ръцете си. Горко заридала, а горещите й сълзи намокрили земята.
След малко вратата се отворила и пастирите излезли с бавни, благоговейни стъпки. Те не я видели, защото била долепена до стената и когато се отправили към дома, тя не ги последвала. Била прекалено изтощена и скръбна, за да я е грижа какво ще се случи с нея.
Докато все още лежала и сълзите й капели една след друга, тя се вгледала по-добре в земята. Какви били онези бледозелени стръкове, които растели в цепнатините на камъните? Вече пускали лъскави листа. Девойката замряла в захлас. Наистина там, където падала сълза, замръзналата земя се разтапяла и една луковичка започвала да набъбва. Светлозелените стръкове се източвали нагоре, лъскаво зелените листа се изпъвали и снежнобелите, напръскани с розови точици, пъпки помежду им се разпуквали в сребристобели венчелистчета, като лунни лъчи върху блестящия сняг. Радостна мисъл озарила скръбното сърце на девойката. Защо ли? Защото това бил търсеният от нея подарък, тя вече можела да види Царя. Чевръсто протегнала ръце и набрала цъфналите и розово напъпилите цветове, заедно с по няколко лъскави листенца около тях. После се приближила до вратата и боязливо почукала веднъж. Докато чакала, направо не смеела да диша, но никой не й отворил. Тогава с две ръце натиснала вратата и леко я открехнала.
Майката седяла сред скромен обор, край ясла от слама, в която спяло Детето Исус. Била се навела над него и нежно му пеела приспивна песен. Очите й още греели в тиха радост от чудната история, която й разказали скромните пастири. Изведнъж усетила леденото течение, тя извърнала глава да види кой е отворил вратата. Там стояло малко момиче с трепетно розовеещи бузи, по които блестели незасъхнали сълзи. То вдигнало очи, пълни с копнеж, към нейните, а в малките си ръце държало букет от снежни цветове.
Майката нямала нужда от обяснения. Майчиното й сърце веднага разбрало желанието на малкото дете. Много нежно я притеглила вътре, отвела я до малката ясла и я поканила да остави цветчетата си в малките безпомощни ръчички на новородения Цар. Момичето коленичило и се взряло в спящия Младенец . Забравило умората и изранените си крака, забравило сълзите и огорчението си. Смътно усетила, че щастието, изпълнило сърцето й, ще живее в нея вечно.
Всяка година щом дойде зимата и дните станат мрачни, а нощите дълги, когато сняг покрие спящите цветя, и зазвънят коледни камбани, белите цветчета се появяват от студената и тъмна земя. Наричаме ги Коледни рози заради девойчето, което нямало друг дар за Младенеца, освен скръбните си сълзи.
Превод: Надежда Костова