Автор: Якоб Щрайт
Земята още спеше под юрганчето от сняг, когато кралят на джуджетата разпрати звънко съобщение до всички джуджета: „Събирайте животворни искри в дълбините на земята! Разнесете ги до задрямалите семена и корени, за да се завърне пролетта!”
Джуджето Пазикоренче застана пред краля, който го потупа по малката шапчица и каза: „Работи с усърдие и радост!” И понеже искрата му от животворна светлина беше силна, на Пазикоренче му беше разрешено да се присъедини към останалите джуджета. Техните светлинки се заизвиваха като един дълъг, дълъг влак от светлина, който проникна дълбоко под земята.
Пазикоренче се поогледа наоколо за хубав корен и вдъхна аромата му. Уха, сладко-горчиво. „Лешник! – измърмори джуджето – Трябва да събудя рано този храст, за да може да даде златен прашец на пчелите!”. Остави малка животворна искра върху коренчето, което тихо трепна и трепетът му се изкачи до пъпките на лешника. Там новият живот започна тихо да тъче.
Пазикоренче бродеше наоколо със своите животворни искри. Изведнъж видя една малка бяла луковичка. Замириса му на киселко и то избърбори: „Кокиче, време е!” Малкото джудже остана с кокичетата дълго време, докато те започнаха да звънтят радостно горе.
Един ден джуджето надникна през дупчица в земята. Първите пеперуди вече летяха в слънчевия въздух, а една пчела пълзеше по лешникова пъпка. От нея се посипа златен прашец. Уха, виж! Феите вече бяха дошли и му помахаха приятелски с ръка. Пазикоренче ги поздрави с палец нагоре, палец надолу, нагоре-надолу, нагоре-надолу. И феите запърхаха около него, нежно дърпайки го за шапчицата и брадата. Това беше техният начин за поздрав. Пазикоренче с радост им позволи, защото беше много, много щастлив да ги види отново.
Превод: Надежда Костова