Живяло едно време момиче на име Ная, което цяло лято вън в градината тичало след пеперудите, скачало със скакалците, пеело с птичките и се опитвало да улови слънчевите лъчи.
Един ден, докато си лежало по гръб на ливадата, без да може да откъсне поглед от слънчевото небе, то казало: „ Скъпи Братко Слънчо, скоро ще задухат есенните ветрове и те, ридаейки, ще заронят листата. После ще зафучи зимата, която ще ни вледени. Нощите ще бъдат дълги и мразовити”. Слънчо избутал облаците настрана и казал: „Да, ще бъдне тъмно и мразовито. През зимата топлината и светлината се оттеглят дълбоко навътре, където живеят скрити от погледа. През тъмните и мразовити месеци ти ще се грижиш за светлината отвътре”. „Но – казала Ная – как да се грижа за светлината отвътре, когато навсякъде около мен цари тъмнина?” „Ще ти дам искрица от моите последни есенни лъчи, но първо трябва да направиш малка къщичка, в която да можеш да я подслониш. Трябва много да я пазиш. Тази искрица ще ти освети пътя, за да можеш да се грижиш за светлината отвътре през тъмните и мразовити месеци.” И Слънчо отново се потулил зад един облак.
Ная се прибрала у дома и започнала да мисли как най-добре да направи къщичката, в която да може да подслони слънчевата искрица. Тя взела малко цветна хартия и прекрасни есенни листа, и с лепило ги прикрепила върху външната страна на един стъклен буркан. После закрепила отгоре дръжка и се получил фенер. Тя взела една свещичка и я поставила на дъното на своя буркан. Вече се стъмвало и тя излязла с фенера си навън. Ная вдигнала високо фенера и казала: „ Братко Слънчо, направих малка къщичка за една от твоите златни искрици. Моля те, дай ми искрица. Ще я закрилям от сърце”.
Тогава Слънчо надникнал зад облака и рекъл: „ Направила си красива къщичка. Ще ти дам една от моите златни искри”. Изведнъж Ная видяла как стените на фенера се облели в светлина. Погледнала във фенера и видяла слънчевото пламъче да танцува радостно върху свещичката. Колко щастливо било пламъчето в красивата си къщичка. Колко ярко пламтяло. „Благодаря ти, Братко Слънчо – казала Ная – благодаря ти.” И тя взела фенера и внимателно го понесла към къщи, пеейки:
На Слънчо светлината бързо намалява,
фенерът мой е време да запаля.
С лъчи да ми свети в тъмната нощ,
със светлината си да ме закриля.
Превод: Надежда Костова